Родоначалникът Гяур Хасан 

         Написах тези редове през лятото на 2020 година. От края на 2019 г. по света върлуваше някаква непозната заразна болест, за която все още нямаше лекарство. В случая името на вируса не е важен - но ще го напиша - коронавирус - ковид 19. По- важното е , че той постави съвременния свят на колене . Парализира го. Политици и медици говорят, че това е война с невидим враг. Спряха да летят самолети, да се движат влакове и пътуват автобуси между селищата. Властите в много страни затвориха всички въздушни и наземни пътища - пеш не можеш да се добереш до съседно село от полиция и военни. 

         Затвориха стадиони, магазини, ресторанти, кина, театри, музеи, катедрали, църкви, джамии. Улиците и на най-големите градове по целия свят опустяха от хора и автомобили. По телевизията даваха картини - пусти, празни улици и площади в Ню-Йорк , Москва, Истанбул, Анкара, Лондон, Берлин, Париж. Аз не вярвах на очите си! Този свят с тези свои “неограничени”  възможности беше безпомощен! Всеки човек беше задължен да си стои вкъщи - за да не се зарази или да не зарази друг. Медицината, с цялата си здравна организация на познатия ни модерен свят беше безсилна. Всяка емисия новини по електронните медии започваше като сводка от фронта - колко са заразените, излекуваните и починалите. Появиха се картини от САЩ, където стотици починали погребваха в обща яма - нещо като по време на война. 

         Бог по своему напомни на човечеството за себе си:

- да се опомни, да спре своя див, зверски ламтеж за богатство и охолен живот.

- да спре потъпкването на най-елементарните човешки права. 

- да има почитание, достойно уважение към Бога, към своя създател. 

         Шамарът, плесникът на Бога не беше силен. Беше предупредителен. Дали човечеството е разбрало това - ще покаже времето. 

         Майка ми разказваше - имало село - на около 2-3 км югозападно от джамията на родното ни село. Кенезлер се казвало. Никой от селото не можал да се спаси от нападналата ги болест. Съвременниците разказвали, че години след това, в тихите часове на нощите, се чувал човешки плач от това място. 

         За подобно явление съм чел за много места в европейската част на Русия, където е имало масова гибел на  хора през II  световна война. 

         Написах накратко това, за да изпъкне по-добре, за да имаме по-добра представа и да ни стане по-ясна причината - Защо прадядото на баща ми е решил да се премести със семейството си да живее на ново място в дивата гора - там където човешки крак не е стъпвал и където брадва не е влизала. 

         Казано на съвременен език - в условията на пандемия, той се самоизолирал. Трябвало да се отдалечи от заболелите. Към такова решение са прибягвали много негови съвременници, в края на  тридесетте години на XIX век.

         Тази година аз навърших 71 години. Имам 51 години трудов стаж - повечето в тежък физически труд. Отсъствията ми от работа по здравословни причини са символични - колкото пръстите на едната ръка.

         Имайки натрупан такъв жизнен опит, смея да твърдя, че за да се реши на подобно начинание нашият пра - пра дядо е бил физически много здрав, човек със силна воля, уверен в себе си и упорит. Човек с огромно желание да живее и да се радва на даденостите и прелестите на земния живот. 

         Неминуемо тези качества той ги притежавал. Бил още много сприхав и дързък до жестокост, за което получил прякора - Гяур - неверник. 

         Човекът се казвал Хасан. 

         Намерил новото място за живеене Гяур Хасан. Това е на няколко стотин метра източно от пояса до стопанския двор на селото ни. 

         Имало полянка с равно място за дом, двор и малка градинка. По нататък трябвало да корени и да направи дам за животните и по-голяма градина. Отстрани на полянката , на по-малко от стотина крачки е имало малко вода, в една малка падинка, която трябвало да се почисти от горния слой земя. С нея да се  направи дига, бент от долната страна за да може да се събира и задържа тук повече дъждовна вода - за семейството и добитъка. 

         Проектът бил пред очите му. Трябвало само да се работи. Откъде е започнал реализацията на плана си, не знам. Може би класически - от отходното място, или малка колибка, където да се скрие от първия дъжд? Или от гьола - източника за вода?

         Ясно е едно - откъдето и да започне, трябвало да се работи - много и много. Неспирно и настойчиво. Всеки ден с нови сили и бодрост. Без униние и умуване. 

         И той работил неуморно - както се казва от ранна сутрин до късна вечер. Построил дом за семейството си, дам и сайвант за животните, сушинка за каруцата. Не спирал - коренил и правил нива. 

         Когато живеех в Русия, по телевизията показаха жена, която сама изкоренила и почистила 40 дка лес - тайга. На брега на една неголяма река. Живяла е сама на този участък - без мъж и деца - далеч от цивилизацията. 

         Не знам колко декара е почистил Гяур Хасан. Може би не така здава и чевръста като тази сибирячка - тайожничка е била и нашата пра - пра - баба. Две деца, добитък в двора, къщата да прибере, ядене да приготви, на мъжа си помага - не успявала както му се искало на нашия сирихав и претенциозен дядо. Не искам да взема грях на душата си, но побоищата навярно са били често явление. Веднъж - както обичаше тихо да казва татко, гледайки земята пред себе си - прадядо ми е прекалил. След това, поставил мъртвото тяло на жена си в каруцата, хвърлил отгоре й малко вършина и я закарал в дома им - да я приготви за погребение.  За голямо съжаление повече нищо не знаем за пра - пра баба. Даже името й! Жалко и срамно. 

         Нека Бог прости греховете й! 

         Не знаем колко време след жена си е живял пра - пра дядо. Нека Бог бъде милостив към него! 

         Дълбоко в душата си съжалявам, че не знаем откъде са дошли - тяхната родина, родината на техните родители - откъде е потеклото им. 

         Знам друго и искрено вярвам, че нашите пра - пра родители ще се срещнат в градините на небесния Рай, след безбройните блаженства, където ще живеят мирно, тихо, в благоденствие и пълно разбирателство. 

         Пра - пра дядо и пра - пра баба са имали две деца - два сина - по-големия - черен като арабин - Кара Бейтуллах ; по-малкия - рус със сини очи - като славянин - Чакър Мехмед.

         Тук трябва да кажа, че освен децата, семейството на нашите пра - пра родители е оставило след себе си гьол. Гьолът на Гяур Хасан. Той е надживял техните деца и внуци. В този безводен край, той е поил хора, давал е живителна сила на много животинки и скот близо 100 години. Какво по-благородно да направиш добро на земята без да искаш нещо в замяна! Това е вид служение към Бога, един пряк и къс път към Всевишния. 

         Съдбата на гьола е решила новата епоха - премахването на синорите, колективизацията, създаването на ТКЗС - новият начин за обработка на земята, новите икономически и човешки взаимоотношения. 

         Мощни трактори с големи плугове са изравнили мястото и “Хасановия гьол” изчезнал - превърнал се в нива. Дошло е друго време, в което той вече не бил нужен.