РАЙСКИЯТ  КЪТ   НА  РАЙНИНЦИ

     Всяко населено място има своя любима местност за разходка, за провеждане на всякакви душевни срещи, за честване на юбилейни общонационални тържества. Исперих има своето “Сборяново”, Разград –”Пчелина”, Шумен – “Кьошкьовете”, Плевен – “Каялъка”, крайбрежните градове – своите Морски градини. Всеки може да продължи този списък – с красиви места в нашата страна и извън нея. 

     За нашата малка Родина – село Райнино, безспорно това е “Крушака”. Със своя равен терен, зелената морава, цъфналите през пролетта вековни круши е бил винаги пред очите ми, където и да съм бил по света.

     Тази неповторима картина е уникална за мен, защото е от Родината, от родното място. Тя по своему грее душата. Под това високо красиво синьо небе, сред тази растителност, сред този галещ окото пейзаж, се чувствам свой, тук си отпочивам по-бързо, най-добре. Тук ми е най-леко.

     Повече от 16 години бях  на работа в Западния Сибир на Русия, на север от 60-ия паралел. Освен няколко пъти с влак и самолет, това разстояние от 5000 км, четири пъти съм го изминавал  с личния си автомобил. Когато край пътя свършват черницата, тополите, акацията, липите, дъбът, свършват нивите с царевица, пшеница, ечемик, люцерна започва друг климат – студен, неприветлив. Друга растителност, други пейзажи. Няма ниви, няма населени места. Напразно погледа търси нещо познато – няма. Дори небето не е същото - то е ниско, винаги навъсено, мрачно.

     Друго е крушака – място нищожно малко в сравнение със Сибирските простори – но по празниците – гъмжеше от народ. Имаше място за всичко и всички – гьола с пладнуващ скот под вековните дъбове наблизо, футболно игрище с много весел народ – жени и мъже, деца и юноши, млади и стари, които са заедно, на общ празник! Това е възхитително, радостта е голяма, обща! Това не се забравя, остава за цял живот.

     Съседите ни Жейно Иванов и Тодор Акпунарлията бяха овчари в ТКЗС. Аз и брат ми Яфес, през летните ваканции на 1960-61г., бяхме тяхни “асистенти” – подкарвачи. Сутрин и вечер, когато те дояха овцете ние ги подкарвахме към тях. След това измивахме съдовете от млякото, през деня измитахме кошарата. Когато излизаха на летен лагер, овцете вече не се дояха. Ние ходехме само да изметем лятната кошара, която се намираше на Крушака.

     По същото време, там един трактор коренеше наскоро изсечената гора. Аз много обичах да гледам как мощната машина забиваше два рога в корените под дънера бутваше малко напред, повдигаше греблото със зъбите и готово – чуканът с много земя между корените е навън. Един ден тракториста беше около фургона – млад, приказлив, веселяк. Запознахме се – Георги Хаджиев от съседното ни село Иван Шишманово. След пет години съдбата  отново нм срещна с този човек. Работихме в един  и същи цех  – “Полиетилен ниско налягане” – на Нефтохим Бургас. Оженил се от Айтос, живееха в Бургас.

     В казармата ме изпратиха на курсове и станах тракторист. Работих на същия модел трактор, както този на Крушака. Видях катунарския живот и мръсния занаят , за който тогава беше ми казал Георги. Два месеца бях на фургон край г.Бобов дол - без ток, вода и пощенски адрес. Писма не можех да получавам, но да изпратя можех. От несъобразителност и лекомислие писмо до мама не изпратих. Тя се видяла в чудо, отишла на врачка. Тя е успокоила маминото сърце – казала, че съм жив и здрав, на някаква поляна, далеч от хората - там писма не получават.

     Моята съпруга е от Украйна, православна християнка. През лятото на 2018г. на път за Рупите и Петрич, посетихме Рилския манастир. На връщане от манастира наближих познатата ми местност Жабокрек. Тук през август 1969г., когато бях войник, с един малък автобус беше ни докарал нашият командир – майор Георги Кацарски – бивш партизанин, участник в акцията при Жабокрек. Много добър човек – бяхме 15 войника при него – шофьори, трактористи и монтьори. Отнасяше се към нас като към свои деца.

      Автобусът ни спря до един неголям, скоро открит паметник. С нас, на това мероприятие бяха и офицери от щаба в София, също участници в това сражение. Разказаха, и на място ни показаха как се развили събитията тогава. 

     Там на поляната  има крайпътно заведение. Мислех там да се отбия, да хапнем по нещо. Исках първо да видя паметника, да разкажа на моите спътници за това място.

     Отдалече намалих скоростта – гледах – не виждах паметника. Тук мястото е открито, голямо пространство без дървета. Помислих си – махнали са го! Нищо, рекох си, мястото му ще видя, как са го унищожили.

     Не, не бяха го махнали. Около него бяха израснали на гъсто и на високо много дръвчета, еднакво дебели, като върлини. Истинска жива преграда. По-просто казано – гюрлюк.

     Стана ми тъжно. Потеглих бавно, плавно. На жена ми казах:

     – Тук наблизо има градче, Рила се казва, там ще спрем.

     Подобна и еднаква е съдбата на паметника и Крушака. Те не са така силно нужни на съвременниците, както са били нужни нам  и  на хората до нас. Те са станали жертва на времето, на епохата в която живеем.