ДЪЩЕРЯТА   НА  САЛИ  МЕХМЕД  ЧАКЪР — МЮКЕРРЕМ

              

         Мюкеррем е второто дете на дядо от първия му брак - с баба

ни  Айше от с.Печеница. 

         Самата дума Мюкеррем е арабска - в превод означава - почитан, уважаван, велик, знатен, знаменит.

         Леля беше висока , едра, кокалеста жена. Земята  трепереше под стъпките й, когато вървеше. Обичаше да говори на висок глас, винаги с шега. Работеше по нивите на  ДЗС в селото. 

         За работата си казваше:

— Работим от сутрин до вечер за някакви  “десети”. Цал трудоден

не можем да заработим… А  когато беше на гости у нас се шегуваше:

— Хайде растете бързо и идете да отработвате “десети”, да помагате на баща си. Вижте,той работи сам - изнемогва. 

         Ние бяхме още малки. Аз гледах учудено, нищо не разбирах,

но си мислех - щом за това говори леля - значи не е лошо.

         Дораснах аз до тези "десети" от трудоден.

         Когато завърших училище за тракторист и монтьор, търсих работа на село, в Разград, Шумен, Силистра. Кой ще вземе дете на 17 години - никой! Не можех да стоя вкъщи - започнах да ходя на обща работа в ТКЗС - с жените. 

         Помня един ден до обяд събрахме краставици - корнишони. Седнахме под сянката на пояса да обядваме. Звеновода, съседа

бай Андрей Петков предал продукцията, се връщаше  да седне

и той да обядва. Още на крак, преди да седне с нескрита ирония

каза:

—До обяд сме изкарали по 7 стотинки на човек.

         Камък застана на гърлото ми. Трудно, едва преглътнах залъка си. Горещи сълзи избиха от очите и потекоха по лицето ми. 

Жените забелязали. Чух една да казва: 

—Защо плаче той? 

Друга, все едно на себе си тихо отговори:

— Той си знае.

 

         Докато обядвахме повече разговори нямаше. След обяд отидохме да трупаме слама. На другия ден бай Андрей каза, че сме изкарали по 2лв. 

         За сравнение трябва да кажа, че по това време - лятото на 1966г., един типов хляб струваше 15ст. , хляб “Добруджа” - 26ст. , краве сирене - 1,60лв. ,  кг. тахан халва - 1лв. , кг. сол - 10ст. , кибрит - 4ст. 

         Леля Мюкеррем и свако Емин бяха идвали у нас много пъти, но аз у тях - не съм бил. По-нататък ще разкажа за първото ми посещение в техния дом. Това е в началото на месец септември  1956 г,  пътешествие на семейството ни с волската каруца и воловете - кафявия   Маджар и белия Бочо!   С умиление     си спомням за тях. Толкова много са направили за нашето семейство!  Най-главното - добивали ни хляба и всичко останало, което съвсем не е маловажно.

         Леля Мюкеррем се омъжила в с.Ножарево. Там е прекарала определеният и земен живот. Там е и гроба й.

        По свой особен, свойски начин се обръщаше към нея татко. Като каже “абла”, “аблам” (никога абу) - гледаше я така, като че ли искаше да покаже най-нежните си чувства към нея, да я прегърне и притисне към себе си, с желанието да намери незнайната за него майчина топлина. Когато разказваше нещо за нея, той обичаше да подчертава - как сестра му е права във всичко. Когато някой говореше за нея - с широко отворени очи и в пълен слух, зорко следеше да не би да каже нещо  лошо за сестра му. Беше като сокол, който следеше жертвата си и беше готов всеки момент да се хвърли върху нея. Повече от себе си жалееше нея - за небогатото й съществуване и - вдън душа кореше себе си, че не можеше да й помогне. 

         Пристигнахме у леля близо към обяд. Обядвахме. Не помня какво, но си спомням, че ядох много. Почистиха софрата, но не  я вдигнаха - беше голяма, имаше много хора около нея - повечето деца, беше много шумно. Аз седях, мълчах и се питах- защо трябва да се вика толкова много? Не може ли да се седи и мълчи? Навел главата си се свивах на своето място, като че ли търсех някакво копче, за да го натисна и да спре този шум. Напротив - изведнъж избухна още по-голяма аларма - стана въобще нетърпимо- вдигнах глава - леля и синът й  вуйчо Али донесли две огромни дини. Веднага в главата ми стрелна мисъл - "еехх, не трябвало толкова много да ям от манджата- сега няма да мога да хапна от дините". Оставиха дините на земята, излязоха и веднага внесоха два големи пъпеша. Леля се изправи, с усмивка и задоволство каза, че са от "Мошията" - от ДЗС. Тази година се родили много и ги давали евтино срещу трудоден. Не бях виждал такива големи дини и пъпеши. Татко и мама всяка пролет сееха, после ние децата, се търкаляхме върху посева, за да израснат плодове големи като нас - но не - тези бяха съвсем друг сорт.

         Нарязаха, сложиха на софрата - сладки - в устата се топят. Семената на дините бяха мънички.  Впоследствие научих, че сорта на дините се казва “Мичуринка”. По- късно, когато бях в Русия няколко пъти  минах през тези земи, където е живял и  работил този учен - ботаник Мичурин, град Мичуринск в Тамбовска област. Равен и богат чернозем,  обработен до последната педя. С множество малки рекички, течащи бавно, спокойно, със съвсем ниски брегове. Видях прочутите в Русия “Тамбовски леса” – гъсти, с дебели и високи иглолистни дървета. Руският народ при характеристика на човек  използва израза “Тамбовски вълк” т.е. – едър хищник. 

         По-нататък в живота си, големи дини съм виждал много, но едри пъпеши рядко.

         Град Сургут, където живях в Русия, беше с най-богати жители - след столиците - старата Петербург и новата Москва. Пазарът на града за плодове и зеленчуци беше на голяма площ и много богат - дето се казва от птиче мляко ще намериш. Веднъж , тук в едно магазинче, избухнах в смях – продаваха се шоколадови бонбони "Птиче мляко".  Има ги и тук по руските магазини "Берёзка”. Тогава си купих със спомена за нашенец, който поръчал на келнера в Истанбул птиче мляко. От удивление не можал да отговори на въпроса – прясно ли го иска или кисело. Моето беше в шоколад.

         На този пазар имаше десетки видове плодове и зеленчуци, най-различни варива – някои непознати за мен.  Да не говорим за чувалите с подправки, които не бях виждал и чувал. Не ме привличаха и не ме възхищаваха, така както есенно време сергиите с пъпеши. Големите 15 – 20 тонни камиони, пълни със стока паркирани един до друг образуваха една огромна буква П, така че задната каната на каросерията гледаше към вътрешната страна на буквата. Така пред всеки отворен заден капак имаше своя сергия. Единия дълъг крак на буквата бяха колите с дини и пъпеши, другия крак зеленчуци, а късата страна – плодове.

          Докарваха ги отдалеч. Нивите  им са в прочутата долина “Фергана” в Узбекистан – на 3500 км то този пазар. Каросерията на камиона е на рафтове за по един ред кашони - в тях обвити и уплътнени с хартия - имаше по два  или  три пъпеша. Търговците, заредили сегиите си  с отворени кашони с най-различни сортове, големина, форма и цветове пъпеши, се надвикваха за привличане на купувачи. 

          Аз обичах бавно, от край до край да походя около тези сергии. Да погледам това богатство, това сладко творение, това щедро дарение на природата. Същевременно пред очите си виждах десетки и стотици приведени гърбове, облити в пот, изгорени от южното палещо слънце набръчкани, черни лица. Напукани, но умели, трудови ръце на грижовни, работливи и усърдни селски стопани. Мъже и жени, най- различни по ръст и форма, както стоката им, но еднакви по участ, съдба и орис - както нейния вкус.

         Жена ми бързаше. Аз и отговарях мислено: "Какво разбираш ти от дини и пъпеши- нито си ги сяла, нито копала. По-добре мълчи.". Без да и обръщам внимание продължавах да ходя и гледам , да се наслаждавам на богатата картина от есенни плодове.

         Имаше  го този сорт пъпеши от стопанството на леля. Цвят - златисто жълт, на места с дребни блестящи сребърни грапавинки по кората, с формата на бейзболна топка но къде, къде по-едри. 

           От този сорт купувах най едрите екземпляри, за да си припомня гостуването у леля; в очакване да намеря оня сладък вкус и приятен аромат на големите пъпеши от детството. И сега, винаги когато пробвам пъпеши или диня - където и да бъда - търся онзи вкус, сравнявам с него. Струва ми се, че за сега е ненадминат.

          Жена ми пак:

• Не купувай големи. Не можем да го изядем наведнъж и останалото си губи вкуса. 

          Може да е права, но аз не я слушах. Спомена беше много по-скъп. 

          Спирах се при продавач с национална узбекска носия - шапка тюбетейка* и дълга манта - шарена по тяхному - жълти, кафяви и червени райета по дължината на дрехата.

• Селям алейкум! /от арабски – мир вам/ Останалото по руски:

• Удачу желаю вам хозяин! / късмет ви желая стопанино/ И веднага поставях на кантара избраната стока. 

           След учтивия отговор - "Алейкум селям" /и вам мир/ и други думи на благодарност винаги следваше отстъпка в цената. Жена ми непременно забелязваше и му благодареше:

•  Спасибо вам хозяин! /благодарим ви стопанино/

           С думи на благодарност и добри пожелания се разделях  с този наследник на богатата източна култура,  пълна с безброй тънкости, мъдрост и почитание.

     От плодовете непременно си купувах дюли. Сега, скоро откъснати от клона си те имаха своя естествен вкус и още – те ми напомняха моя далечен роден двор. Не издържах и пред големите бели десертни гроздове. Във всяко от техните почти прозрачни зърна, аз виждах топлите лъчи на нашето родно южно слънце.

     В детството си имам още едно гостуване у леля. Този път без родителите ни - с брат ми Яфес. Той също помни това наше пътешествие. Пеш до там и обратно - по черни пътища - покрай гората, покрай нивите - деца малолетни. Сега се чудя - как ни е пуснала мама! Значи не е било опасно. Народната власт е била на мястото си. На днешното си мислене, аз не бих пуснал децата си.

     Гостувах много пъти у леля, когато вече бях женен и имах собствен автомобил. На мястото на стария, вуйчо Али беше построил нов дом - висок, широк, просторен. Леля имаше самостоятелна, голяма светла стая, но го нямаше съпругът й - свако Емин, беше починал. У леля беше изчезнал онзи ентусиазъм, нямаше го онзи мощен смях. Годините й бяха вече над 90, но все още с бастунчето си можеше да излезе и в селото.

     Срещнал я веднъж кмета и с удивление  попитал:

     – Бабо Мюкеррем, на солидна възраст си. Машаллах, сама можеш да ходиш. А колко станаха годините ти?

     – Не знам - назвала името му. Живея откакто съм се родила - казала тя тихо, повече на себе си, отколкото на него. Все пак бързо се окопитила, събрала се и с чест излязла от неудобното положение:

     – Книжата нали са при теб. Защо мен питаш? Погледни, та и на мен кажи!

     – Непременно ще погледна и ще ти кажа бабо Мюкеррем - признал своята грешка държавният служител.

     При всяко следващо гостуване, все по-очевидно се забелязваше отпечатъка от годините на леля от лишенията и несгодите, от голямата мотика и дългите редове в блоковете на стопанството, от всекидневните грижи за дома и семейството. Крака, глезени и колена вече трудно носеха този натрупан товар.

     – Нямам вече здраве - трудно вървя, лошо виждам, свят ми се вие, имам кръвно. Казват ми - яж чесън. Колко може да се яде този чесън - оплакваше се тя на татко, който седеше до мен.

     Веднъж я видях, как до къщата на големия си син отиваше държейки се за съседската ограда. Очите й бяха хлътнали, лицето й се набръчкало. За разлика от баща ми зъбите й стояха, поне тези, които бяха отпред и се виждаха.

     Трудно ми се вярваше – къде е онази здрава, мощна, весела, самоуверена жена? Така ли свършва човешкият живот? Отново проклинах жестокостта на съдбата, орисията, кармата и всичко останало свързано с живота на Земята. Гледах леля и си мислех - ето какво е човешкият Земен жизнен път: Цвете, което се родило рано пролетта, пораснало и порадвало природата с красотата си през лятото и началото на есента. След това идва късната есен, то увяхва. Първите снегове ще го съборят на земята и ще изгният листи, клончета и стъбло. Семената ще останат. Отново рано на пролет те ще дадат началото на нов живот - на ново цвете - така до безкрайност. Според други - до едно пълно усъвършенстване като индивид. До един висш идеал, който може да се сравни единствено и само с Бог.

     Отиде си леля от видимия за нас свят. Премина там, където е невидимо за простия Земен жител. Аз искрено желая новото й място да бъде в свещения Рай, където заедно със съпруга си да се чувстват на върха на щастието си, да бъдат в мир и разбирателство.

     Леля Мюкеррем е прекарала живота си в един брак, със свако Емин.От този брак, в своя съвместен живот, те са станали родители на Садие, Айше, Сали и Али.

     Леля Садие е починала млада, не съм я виждал. Има дъщеря Сание, почти на моя възраст. За живота на останалите деца ще разкажа поотделно.

     

              

        *тюбетейка – плоскодънна  кръгла шапка. Има както летни и зимни, така  луксозни и по-прости модели. Всички имат бродерия с цветни конци или са от парчета плат с различни цветове.