ЕДИНСТВЕНОТО ДЕТЕ НА МЕХМЕД ЧАКЪР
СИНЪТ МУ САЛИ
Сали Мехмед Чакър е баща на баща ми - т. е. мой дядо. Думата Салих е арабска и означава добър, добродетелен, достоен. Дядо е създал семейство с една мила девойка Айше от с.Печеница. Думата Айше е също арабска и наред с още много положителни качества, означава живот в удобство, спокойствие и покой.
С какви прекрасни епитети са определени значението на имената им! Един добър, доблестен момък е създал семейство с девойка, на която е определено да живее в удобство и спокойствие. Доброто се свързало с удобството и спокойствието - какво по-хубаво от това - живей и се радвай! Истинско щастие!
В нашия случай този съюз може да е бил щастлив, но за малко време.
Първото дете на семейството е синът им Белкия. Второто е дъщеря им Мюкеррем. Нашият баща е третото и последно за баба Айше. Татко не помни майка си в образ и ръст. Тя не успяла да отгледа своите рожби. Умира много млада, оставяйки своите беззащитни чеда на произвола на съдбата – с участта на малки сирачета.
За всеки човек смъртта е предвидима, но е ненадейна и неизбежна. Тя не може да се планува. Никой не знае своя последен жизнен ден. Времето между предвиденото и неизбежното, наречено ЖИВОТ, за всеки индивид е различно – от минути и часове до дни и години. За някои – повече от век. Често търся някакъв отговор на този вечен въпрос за живота и смъртта. Търси го всеки. Настойчиво са го търсили много светли умове – учени и философи. Имат оставени най-различни отговори – според своя ум, разум, идеология и разбиране. Ако беше моята воля, бих искал да няма малолетни сираци. Нека да няма боси, полуголи, гладни, премръзнали, с молещи очи деца!
С дълбока скръб и мъка пиша за майката на татко.Понякога, за собствено утешение, търся някаква причина за нейната нежелана, ненавременна и омразна раздяла със семейството й, за нейната загуба. Най-лесно е да я припиша на съдбата, тежкото военно време, на епохата. Несъмнено имат голям дял, но в гърдите ми бушува буря - не ми дава така просто да се съглася. Не ми се ще да повярвам, че някаква неизвестна и неизлечима болест я прибрала, когато така много е била нужна на своите безпомощни създания. Не мога да се примиря, че въобще е липсвала медицинска помощ. Планини от грехове ли имала тя, че да заплати с живота си за тях? А какви грехове са имали нейните деца за да бъдат лишени от най-нужното, милото, скъпото, незаменимото - майката! Вътре в душата ми остават тежки, огромни, непреодолими, отчаяни, и безответни въпроси: Защо именно тя? Защо именно в това време?
Преждевременната смърт, ранната загуба на съпругата му, за семейството на дядо Сали е бил първият съдбоносен удар към кръговете на ада. Непоносимо тежки ще се окажат те за дядо. Той е едно дете на своите родители. Непознати били за него бедността, лишенията и проблемите на многодетните семейства. Сега съдбата му отредила, сам, без никаква помощ да се грижи за своята прехрана и още три невръстни деца. Той изнемогвал от работа на нивата, в двора и в къщи. Надежда се появила след цели две години. Оженил се повторно. Фамиш от с.Падина е станала новата стопанка в къщата и майка на децата му. Свои тя нямала.
Животът потръгнал, навлязъл в нормално русло. Дори децата тръгнали на училище. Баща ми казваше, че е научил арабската азбука, за съжаление в последствие с това и останал.
За щастие, брат му още при родната им майка е усвоил арабското писмо и сега вече гладко четял Курана. Знаел е наизуст необходимото за намаз. Станал любимец на своя ходжа и джами джемаата*. Много често звънкият юношески глас на мюеззина* е бил неговия.
Баба Фамиш беше висока, едра, пълна жена. Пушеше с малка глинена лула. За баща ни казваше:
– На Бейтуллах само дупето му не съм мила. Иначе при мен порасна.
Татко отбягваше да говори за нея. Не съм чул нито добро, нито лошо. Чувстваше се някаква хладина. В очите на татко се четеше: “По добре да премълча”.
Годините от втората декада на ХХ век, за България са военни, а за с.Райнино - както военни, така и няколкократна смяна на държавната власт. Още с подготовката за Балканската война - 1912г., започват вземанията за войската. 1913г., вече под друго име - Междусъюзническа - войната продължава, вземанията също. Лятото на 1913г., селото ни е в румънската държава. Давайте да строим пътища, застави, войскови укрепления и да храним новите ни “защитници” в гарнизоните - войска, коне. Есента на 1916г. - в селото ни се възвръща българската власт. Това е първата световна война - мобилизация - давайте войници, зърно - често до последното от хамбара. След около две години сме отново в румънско. Нови данъци, вземания и нескончаемата ангария станали непоносим товар за народа. Хората не можели навреме да изорат, засеят и приберат реколтата. Настанал невиждан глад. Ръженият и царевичният хляб били основна храна за много семейства. Смилали са и ечемик - дори троскот.
Ненадейно татко заболял. Под брадата, около гърлото му се появили рани. Някои станали по-дълбоки и не можел да преглъща клисавия ръжен хляб или ронещия се груб царевичен - дразнели болното му гърло. За него приготвяли малки питки от пшенично брашно, което останало малко.
Излекувал раните на баща ми един пътуващ калайджия. Направил му билков мехлем за мазане и ядене от месо на къртица.” Неканената гостенка” оставила следи под брадата и шията на татко за цял живот.
Представяте ли си ужаса на семейството, когато един есенен ден се върнали от работа на полето и узнали, че брашното на детето е откраднато. Голямата делва се търкаляла в килера празна…
В главата на дядо забили десетки барабани. Той се оказал във вир с падаща на главата му поток вода от високопланински водопад. Приседнал на хаята* пред къщата и се замислил. Невидима черна сила се прокрадвала в живота му. Къщата му останала самотна, далеч от селото. Местата на дворовете около кладенеца и други, които го делели със селото отдавна били вече поляна. Хората се изселили в Турция. Нови къщи вече строили близо около джамията. Тук той живеел спокойно. Плодородна, равна градина, кладенецът на баща му, гьолът на дядо му - за добитъка и за него вода имал достатъчно. Границата объркала всичко. Къщата и двора станали трън в очите на новата румънска власт. Забранили му всякаква светлина в двора и къщата след първи петли - т. е. 22 часа. Трябвало да се прибере от нивата преди залез слънце и сутрин да излиза след изгрев. Не можел да прави меджия за белене на царевица или да плетат рогозка. Забранили и събирането за четене на мевлид*. Една вечер убили кучето му - пречело им да проверяват двора и къщата - не се ли крият там бегълци и нелегални. Сега започнали и да го крадат. Не допускал да са граничарите - те често тършували из двора, но на стоката не посягали. Последно време в селото зачестили такива кражби. Крадели брашно, зърно, агнета дори коне. Дълбоко съжелявал, че няма наблизко комшии, които биха видяли злосторника.
Звън от чанове, хлопки и звънци на близко преминаващо стадо изкарали дядо от тези нерадостни мисли. Повдигнал главата си - слънцето било вече на заник. Нямало време за губене. Станал с надеждата да изправи тази днешна неправда. Излязъл от двора и с бързи крачки тръгнал към селото - да се оплаче на кмета - да намери крадеца и върнат брашното му.
Близо до крайните къщи, дядо настигнал стадото и запитал чобанчето - през деня, случайно не видял ли някого да ходи около двора му. Видял е! На обяд, докато овцете пладнували под крушите около гьола, той е дошъл до кладенеца да си напълни прясна вода. Срещнал е топал Емин с чувал на гърба.
Топал Емин, невисок, слаб, мълчалив човек, живеел сам. Дошъл в селото заедно с румънците. Много добре знаел езика им и се ползвал с видима привилегия. Дали му място в края на селото, на запад от джамията, близо до вятърната мелница* да си направи землянка. Човек с тъмно минало. Говорело се, че в битката за Тутракан се бил на румънска страна. Колкото за куцането му - било според случая. Ако го подгони куче - бягал като кошута, а някога куцал като сакато магаре. Вършел черната работа в кметството, в заставата или в селото – за паница ядене.
Дядо тръгнал по-уверено - половината от работата била вече свършена. Намерил кмета, но докато отворил уста за кражбата бил обвинен в лъжа и неоснователно обвинение. Властта не давала да падне петно върху техния доверен човек.
На следващия петъчен намаз дядо помолил присъстващите да останат за малко по местата си. Помолил също така двамата съселяни, с които били на воденица да потвърдят, че е смлял брашно. След последвалите положителни отговори, с пръст посочил Топал Емин и казал:
– Ето този топал мокан* ми открадна това брашно, а кмета го прикри, изкараха ме лъжец. Не го викайте на никаква работа - той е крадец!
След това разобличение, за дядо започнали по-чести ангарии. Едва прибрал царевицата си, а идвала зима - трябва да изоре, засее, дърва за зимата да приготви. Към гнета на граничарите се прибавил още един - на местната власт. За да се отърве от ангариите, дядо отдал нивата си под наем - на половина*. Сам след димитровден станал втори говедар на селското стадо.
Още първите дни на новата работа попаднал под “зорките” очи на селския пъдар и горския. Това е било половин беда. Трудното е било да събереш “заплатата” си. Бедния народ трудно се отплащал. В семейството започнали търкания. Жена му все по-често водела разговор да се преселят в нейното село. Ужас обхващал дядо при такава мисъл - как ще си остави нивата, къщата и да отиде на гола поляна в чуждо село?
Масло в този огън подлял един румънец, женен за българка от крайдунавските села. В един хубав, слънчев априлски ден, когато животните пладнували, при стадото спрял един мъж в красива малка каручка, с тек кон. В целия този тертип от кон, каручка и стопанин дядо видял състоятелен човек, който е нещо повече от “средна ръка”. Залъкът на софрата му не е сух и последен, а достатъчен и маслено-меден. След размяната на поздрави пришелецът веднага казал болката си - търсел имот в този край, богат на дъбови гори. Щял да развъжда диви свине. Добре ще е къщата да е в края на селото.
Последните думи били като шамар по лицето на дядо. Бавно свалил погледа си и навел глава надолу. Замислил се. Човекът отново подвел разговор:
– Вие всеки ден ходите по цялото седло. Може да си чул нещо.
Дядо не знаел какво да му каже. Не мислил никога, че може да продаде фамилната къща. Последните събития - тази ненавистна граница със своите войници не им давала покой. Искали да знаят кой влиза и излиза от двора му, жена му със своите безкрайни мъмрения, че тук няма наблизо комшии. Хората от селото вече не идвали - не искали да имат работа с властите. И изведнъж този господин, като че ли от небето беше паднал и му казваше: “Дай ми къщата си, добри пари ще ти дам”.
Дядо погледнал спокойно лежащия скот и казал:
– Аз знам един двор. Да отидем набързо да ти го покажа. После ще ме върнеш пак тук. Махнал с ръка на ортака си и се качил в каруцата.
Пазарлъка направили на крак. Човекът дал капаро и заминал. Останалите пари щял да даде когато дядо освободи имота.
До георгьовден оставали две недели. Дядо се преселил в с.Падина - в селото на жена си, по-точно - в двора на нейния по-голям брат - Абдурахим. Биволиците настанили под сайвантчето, а семейството - в стаичката до тях. След хъдъреллез*, на новото си местоживеене дядо започнал познатата му работа - селски говедар. Тук стадото било голямо и той бил трети на тази “длъжност”.
Братът на баба Фамиш е помогнал много при преселението, но никак не бил съгласен с това прибързано решение на сестриното семейство. Бащински ги предупредил, че животът им няма да стигне да построят това, което имат тук. Казал им още, че времената са много несигурни, неспокойни, бързо се менят - днес е едно, утре е друго. Държал е да вземат парите в ръка и с последния багаж да тръгват. Младите глави не послушали. Бързали да не изпуснат работата на новото място. Така завинаги загубили своята голяма къща, с хубав подреден двор. Тя изгоряла.
“Надеждният” купувач изчезнал така, както се появил. След няколко дни дядо узнал, че той също е бил нещастен по своему. Семейството му нямало деца. По време на боевете по тези места през есента на 1916г. те приютили един ранен млад български войник. Живял у тях докато се съвземе. Вчерашната хуманна постъпка на семейството, днес за новата румънска власт била противодържавна. Пожарът бил последно предупреждение, че в Румъния няма място за тях. Семейството бързо и тайно емигрирало в България.
Баща ми казваше, че по това време обикновените хора по нашия край са попаднали в един объркан, трудноразбираем за тях свят. Стари хора разказвали предание, че е дошло времето за което са чували като деца: “Когато хората ще се местят от едно място на друго. Няма да бъдат закрепостени от нивата, от земята си - тя няма да може да ги задържи. Народа ще се лута насам-натам и когато двама се срещнат на някой междуселски път ще се питат:
– Къде отиваш? - въпросът на единия.
– На ТАМ - ще сочи другия.
– Аз от ТАМ бягам! - ще бъде припряният отговор” .
Татко веднага даваше пример с баща си, че той се преселил в друго село не с надежда за охолен живот, а просто трябвало да избира между злините.
Още първата нощ, след като дядо оставил фамилната къща тя била подпалена и изгоряла. Не останало нищо даже от оградата. Предизвиканият огън изпепелил страниците от историята за труда на три поколения от нашия род. Къщата отгледала три поколения от рода ни се превърнала в руина и финна пепел, която вятърът разнесъл по полето и близката гора. По-старите хора от селото са казали, че всичко това е направено за назидание - да уплашат хората за да бъдат послушни. Властта от своя страна обвинила за пожара силния пролетен вятър.
Сред полето между обгорелите овошки останала само пеща - фурната , която хранила с вкусен и ароматен хляб три поколения свои чада в този двор. Тя приличала на изоставен, лежащ, безпомощен и страдащ човек. Зеещият й отвор отпред наподобявала голяма отворена уста, от която излизал мощен глас - ридание на пълно гърло. Ридание за сполетялото нещастие на нейните стопани. Ридание на нейните строители и прежни хранители. Ридание за края на нейния живот…
Този пълен с тревога и отчаяние глас достигнал до дядо и до края на дните му бил в ушите и главата, в гърдите и душата му. Болката по загубата на къщата не го напускала нито за миг. Както два воденични камъка, оставени да работят много близко чупят един от друг малки късчета, така той чувствал, че тази болка отнася всеки ден късче от здравето му.
С големи усилия е успял да построи две стаички за семейството си. В края на първото десетилетие от живота му в това село, синовете от първия никях* вече сами изкарвали хляба си. Били чираци в други села. Дъщеря му се омъжила. На природените Мехмед и Ахмед скоро се родила сестра - Ремзие. Годината била 1931. Дядо легнал болен. Пратил хабер на големите си синове да дойдат да се видят и сбогуват. Не успели. Не достигнал петдесетилетна възраст, с още една прибавена горчива обида дядо напуснал земния живот. Нека Бог да прости греховете му! Нека вечният му дом бъде сред прелестите на небесния Рай! Амин!
—--------------------------------------------------------
Хаят - думата е арабска и има две значения. Първото е - живот. Тук съм използвал второто значение - пруст, вестибюл. Това е трамбован, оформен, измазан с глина земен насип около къщата с широчина по-малко от метър и височина 15-20 см. Направено е да предпази основата на къщата от влага.
Мевлид - в дома се канят само мъже или само жени. Броя зависи от възможностите на стопанина. По определена мелодия един / или една / чете, а останалите слушат житието на Пророк Мухаммед. Накрая се подава храна. Най-често е на 40-ия ден след смъртта на близък. Прави се и при всякакви радостни събития - влизане в нова къща, рождени дни и др.
Вятърна мелница - в детството ми тази мелница стоеше - зад къщата на Ангел и Кольо Минкови. Самото място бе голяма крайселска поляна с открит хоризонт на юг до Исперих, на запад до Завет. То е свързано с едно събитие от историята на селото ни. Тук, в началото на месец Септември 1944г., за кратка почивка се спряла съветска военна част. Дошли са откъм с.Подлес. “Цялата тази голяма равнина почерня от войска – разказваше ни мама. Бях млада, обзе ме голям страх.Чувах, че грабят домове, изнасилват жени. Казах на баща ви да не ме оставя сама. Той ме успокои с думите: “Те влизат в богати дворове да сменят конете си. Какво да вземат от нашия неограден, беден и празен двор.” Татко, с лека насмешка ни разказваше, как в едно село, солдат-казак влязъл в един двор, гладел коня под сайванта и говорел: “Хараша, хараша” – /добра, добра/. Подпряна на бастун, стара кадъна чула тези думи и задоволително отвърнала: “Халаша чоджум, халаша – /непослушен сине, дръглив/. Войника приел тези думи като съгласие с казаното от него – т.е. за доброволното дарение на коня.”
Мокан - бавен, муден човек. Влашки пастир. Румънец. Тук съм използвал последното значение.
На половина - реколтата се дели между собственика и наемателя.
Никях - бракосъчетание по шериата.
Джами джемаат - хора, събрани в джамията за молитва.
Мюеззин – духовно лице, което подканва от минарето вярващите за молитва.
Хъдъреллез – Гергьовден.
