УСЛОВИЕТО НА СТАРЕЙШИНАТА КЬОСЕ АБДИ

     С нескрита гордост разказваше татко за Кьосе Абди - като за  свой далечен прадядо.                                                                    

     Казваше, че е бил практичен и мъдър за времето си човек. Охотно е приемал нови жители около себе си. Разбирал е, че с повече хора, по-леко се понасят несгодите не живота в нелеката епоха в която живеят.

      Единственото условие към новите заселници е било - да донесат със себе си фиданка  от круша и да я посадят.

      С възторг баща ми казваше, че това е било умно, мъдро за времето си условие. Шарената сянка на крушата е най-добра за обедната почивка през летните горещини - както за хора, така и за животни. Докато плътната и дебела сянка на ореха е вредна и опасна за здравето. От плодовете на крушата хората са правили туршия - една естествено газирана напитка, с която утолявали жаждата си през горещите дни на летните полски работи - коситба, жътва и вършитба. Всеки стопанин е имал на нивата си круша - просто за сянка на децата му, люлка да закачи, на обяд да седне под нея. И крушата не привлича мълнията - допълваше накрая татко.

      Пред нашата родна къща също имаше круша, посадена от дядото на мама - Арзу оглу Хюсеин. Той е построил и самата къща.

       През есента, мама като извади хлябовете от фурната, хвърляше в нея кофа круши - разстилаше ги и ги оставяше до другия ден. След като ги извади, стояха на слънце още ден-два. Това бяха сушените круши за ядене през зимата.

      Имахме едно малко каче - 80-100 литра, с капаче. В него се правеше туршията от круши. Освен круши, няколко дюли се слагаха за аромат.  Добавяха се още киселици - диви ябълки. Имаше ги в едно ниско място в гората към Зебил - Алмалък се казваше местността - не далеч от междуселския път между Райнино и Зебил. И сега са пред очите ми отрупани през есента с дребни ябълки големите клонести дървета. Слънчевата страна на плодовете им бяха почервенели и привличаха погледа от далеч - сред зелената гора - такава алена красота! Огънатите от натежалия плод клони сякаш приканваха, молеха учтиво с тих, нежен глас:: 

     -”Не ни отминавайте! Елате, наберете, вземете нашия богат дар, та да се изправим и отпочинем!”

      Круша имахме и на нивата, в самия й край, до пътя. Там, под нея, около каруцата сме играли с братята докато майка и татко работеха. Дорде поотраснем, за да можем и ние да работим - изчезна и нивата и крушата. Това място стана един огромен блок на ТКЗС - от края на нашето село до реката. Без един синор и без едно дърво - беше започнала "революция" в обработката на земята.

       Разказаното до тук, беше отчасти отговор на въпроса - защо именно круша е поставил в своето условие Аксакалът. И не само – самата идея за засаждане на овощно дърво безспорно и несъмнено има своята благородна цел и възпитателна мисия.

      Ще ми се да вярвам, че крушака – една от природните забележителности на селото ни, е останал именно от това време. Разбира се с поддържане - изсъхналите и стари дървета да са били заменяни с нови фиданки, въпреки, че за последните сто години, за които от разказите на родителите ми имам добър поглед, круши от крушака са отсичани, но не и засаждани. Просто се измени животът на хората. Няма такава остра нужда от тях, както е било по времето на старейшината.

      Все пак, в двора на дъщеря ми има круша – в края на градината, до пътя. Ражда едри и сладки плодове - с хубав приятен аромат. През есента, вземам една круша от падналите под нея, поднасям я към устата си с неутолимата надежда да намеря оня вкус на крушите от незабравимите и безгрижни детски години - от крушата пред къщата ни и на нивата ни…