СИНЪТ   НА   МЮКЕРРЕМ   САЛИ   ЧАКЪР  –  САЛИ   ЕМИН

     Третото дете на леля Мюкеррем е синът й роден през 1938г. На него тя дала името на своя баща - Сали.

     Имал съм много срещи с този мой първи братовчед, ще разкажа за първата. Тя е от моето ранно детство – може би  есента на 1953г.

      Онази вечер, газената ни лампа не светеше както трябва. Като че ли даваше повече дим отколкото светлина. Пламъкът й беше повече кафяв, отколкото жълт. Две тънки, тъмни ивици от двете тесни страни започваха още от фитила, нагоре ставаха по-забележими, а от върха вече се точеше добре видима тънка струя черен дим. Горната, цилиндрична част на стъклото наполовина вече беше черно, а долната - сферичната част - леко потъмняло.

     Пламъкът беше малък, дори жалък. Аз го гледах, виждах, че се измъчва. Трябваше му помощ за да бъде в стаята хубава, радваща окото светлина, а не както сега - някакъв полумрак.

     На нас - децата - беше категорично забранено да правим каквото и да било – даже да се доближаваме до лампата. Там имаше огън и най-чупливото нещо в покъщината – “шишето” й – много тънка и капризна вещ.

     Татко го нямаше в къщи.Той, както винаги беше на някаква работа. Зает с нескончаемите важни семейни и несемейни дела. Дори да беше в къщи, с лампата се занимаваше само мама – наливаше й газ, сменяше фитила, всяка сутрин почистваше стъклото й. За тази цел мама имаше стари, тънки и меки памучни парцали. Аз обичах да гледам тази процедура – как от тъмно, мрачно, стъклото се превръщаше в блестяща красива вещ.

     Тази вечер мама не поглеждаше към лампата. Седнала на земята до камината, усърдно плетеше чорап от сива вълнена прежда. Не разговаряше с нас. Ние с бате Заит също мълчахме. В стаята беше тягостно, тихо. Друг път в такива моменти мама започваше да плаче – ето така, тихо без глас. Само сълзите й, на едри капки се стичаха по лицето й. Независимо плетеше или кърпеше нещо – плачеше дълго, неутешимо. Бате Заит, четири години по-голям от мен, поглеждаше неспокойно ту към мама, ту към мен, също заплакваше, след него и аз. Не исках аз това сега! Не исках!

     Изведнъж, съвсем до вратата на стаята ни се чуха гласове. Изненадани подскочихме. Аз застанах прав до стената близо до лампата. Мама отвори вратата до край и я задържа. С едно дребно момче на ръце влезе татко. Постави го седнал на стола под лампата. То беше  в съвсем нови, точни по размер дрехи – бяла риза и черни панталони. 

     След татко влязоха мъж и жена. Затвориха вратата и останаха прави до нея. Жената – висока, едра беше отпред, зад нея - едва видим за мен - мъжът- слабичък, леко приведен. Бяха облечени в износени тъмни дрехи. Не ги познавах.

   След като остави на стола момчето, татко се отдръпна назад към гостите и се изправи. Беше също в много износени, избелели дочени дрехи.

     Усмихнат, в очакване, татко не отделяше  поглед от момчето – сякъш то щеше да ни представи някакво свое театрално изпълнение. Да, наистина – то не стоеше мирно и покорно на стола - махаше с ръце, въртеше се насам-натам, говореше на висок тон нещо неразбираемо за мен. Боях се да не закачи лампата – не дай Боже да падне!

     Леко приведен, татко се приближи до него. Тихичко, дружелюбно, усмихвайки се му каза нещо, но той не искаше да го чуе. Продължаваше да бръщолеви чуждите за мен звуци и да маха с ръце и крака…

     Впрочем краката му не бяха нормални – особено единия.Той искаше да слезе от стола но не можеше. Постепенно забелязах още много различно в това момче. Той беше много слаб, дребен, нисък на ръст. Малък, но лицето му не беше детско, не приличаше  на ръста му.

     Въпреки, че нищо не разбирах от речта му, по жестовете разбрах, че той негодуваше, протестираше. Беше против всичко това, което се случваше с него. Да, той не е съласен, но беше безпомощен пред тези непознати, възрастни, лоши за него хора. Защо не можеха да го разберат? Защо така лошо се отнасяха с него? Какво лошо им е направил той?

     Същите въпроси и недоумение аз виждах в лицата на гостите – мъжа и жената. Те бяха в удивление и съжаление. В покорното им мълчание се виждаше тяхната жалка безпомощност. Мъжът вече беше се подпрял на вратата. Жената стоеше отпуснала глава, с ръце отпред , хванати за палците, с мисли – как да излязат от тази  безизходица…

     Сутринта на следващия ден, всичко беше съвсем спокойно – зората на новия ден е заличила кошмара от изминалата нощ, изгладила е всякакви различия между нас. С невидима топла, нежна ръка, божествено красива фея, беше погладила всички нас по главите. С тих напевен глас обяснила и показала изхода от сложния лабиринт.

     Настъпилият ден беше слънчев. Нашата малка стаичка сияеше от светлина. Всички в добро настроение, заедно седяхме около софрата, закусвахме. Непознатото гостенче, с новите си дрехи, седеше на малко столче в дясно от мен. Говореше ми нещо и се смееше. Не разбирах нищо, но се смеех и аз. Голямата обща тава с топла млечна попара със сирене беше като вълшебен лечителен мехлем след снощните ни преживявания.

     Такава е картината на първата ми среща с вуйчо Сали. Трогващи и нерадостни са първите ми впечатления за него и неговите родители.

     Вуйчо Сали е бил много палаво дете. Непослушник. Ако летните му своеволия са преминали незабележимо за здравето му, то през зимата – не. Една елементарна невинна детска грешка през зимата едва не го лишила от живот.

     Премръзнал той на пързалката. Не се върнал навреме в къщи. Студът се оказал коварен, страшен за крехкия детски организъм. Заболял тежко – не било във възможностите на районна и окръжна болница да му помогнат. Съдбата била благосклонна да попадне на лечение в добри ръце във варненска болница. Останал той тук шест месеца. Това време се оказало предостатъчно напълно да забрави майчиния си език. И не само – прекараната болест спомогнала да изчезне от паметта му спомена за родителите. Болницата станала за него дом, а персонала – семейство. Не разбирал той изписването от болницата и предаването му в ръцете на “чужди” за него хора – всъщност родителите му. Той даже не можел да разговаря с тях – те не разбирали езика му. Новата реалност е била истински шок, както за него, така  и за родителите му.

     Първият съвместно прекаран ден, във влака от Варна до Исперих е бил мъчение и за двете страни. На исперихската гара с каруца ги посрещнал татко. Вечерта ще преспят у нас, на другия ден ще ги закара в с.Ножарево, където живееха.

     По пътя от Исперих до Райнино, със своите скромни знания по български език, татко търпеливо и подробно обяснявал на своя племенник, че новото в неговия живот е едно позабравено старо, което той непременно трябва да си спомни. Сестриният син не вярвал и искал да го върнат в болницата. Ето за какво е било възмущението, протеста му снощи!  Той просто искал да се върне в познатата за него среда – но уви – той се оказал лице в лице със строгия закон на живота! С неговия жесток, неумолим и безмилостен характер…

     По нататък го чакаше незавидния, пълен с лишения живот на инвалида. Бате Заит беше такъв по рождение. От там познавам този проблем отблизо и отвътре. Това е наказание за цялото семейство. Не дай Бог никому такава участ! В живота си вуйчо Сали се издържаше сам. Сам изкарваше своята небогата и непретенциозна прехрана. Откри своя фотостудия, работеше нещо в селсъвета – народната власт не стоеше на страна. Купи си къща, създаде семейство. В брак със Селиме от с.Търновци имат дъщеря Садие и син Емин, които сега живеят в селото на майка им.

      През 1995г. вуйчо Сали почина. Нека Бог да бъде благосклонен към него и прости греховете му! Нека вечният му дом бъде в небесния Рай!

     ДЪЩЕРЯТА   НА  САЛИ  МЕХМЕД  ЧАКЪР — МЮКЕРРЕМ

              

         Мюкеррем е второто дете на дядо от първия му брак - с баба

ни  Айше от с.Печеница. 

         Самата дума Мюкеррем е арабска - в превод означава - почитан, уважаван, велик, знатен, знаменит.

         Леля беше висока , едра, кокалеста жена. Земята  трепереше под стъпките й, когато вървеше. Обичаше да говори на висок глас, винаги с шега. Работеше по нивите на  ДЗС в селото. 

         За работата си казваше:

— Работим от сутрин до вечер за някакви  “десети”. Цал трудоден

не можем да заработим… А  когато беше на гости у нас се шегуваше:

— Хайде растете бързо и идете да отработвате “десети”, да помагате на баща си. Вижте,той работи сам - изнемогва. 

         Ние бяхме още малки. Аз гледах учудено, нищо не разбирах,

но си мислех - щом за това говори леля - значи не е лошо.

         Дораснах аз до тези "десети" от трудоден.

         Когато завърших училище за тракторист и монтьор, търсих работа на село, в Разград, Шумен, Силистра. Кой ще вземе дете на 17 години - никой! Не можех да стоя вкъщи - започнах да ходя на обща работа в ТКЗС - с жените. 

         Помня един ден до обяд събрахме краставици - корнишони. Седнахме под сянката на пояса да обядваме. Звеновода, съседа

бай Андрей Петков предал продукцията, се връщаше  да седне

и той да обядва. Още на крак, преди да седне с нескрита ирония

каза:

—До обяд сме изкарали по 7 стотинки на човек.

         Камък застана на гърлото ми. Трудно, едва преглътнах залъка си. Горещи сълзи избиха от очите и потекоха по лицето ми. 

Жените забелязали. Чух една да казва: 

—Защо плаче той? 

Друга, все едно на себе си тихо отговори:

— Той си знае.

 

         Докато обядвахме повече разговори нямаше. След обяд отидохме да трупаме слама. На другия ден бай Андрей каза, че сме изкарали по 2лв. 

         За сравнение трябва да кажа, че по това време - лятото на 1966г., един типов хляб струваше 15ст. , хляб “Добруджа” - 26ст. , краве сирене - 1,60лв. ,  кг. тахан халва - 1лв. , кг. сол - 10ст. , кибрит - 4ст. 

         Леля Мюкеррем и свако Емин бяха идвали у нас много пъти, но аз у тях - не съм бил. По-нататък ще разкажа за първото ми посещение в техния дом. Това е в началото на месец септември  1956 г,  пътешествие на семейството ни с волската каруца и воловете - кафявия   Маджар и белия Бочо!   С умиление     си спомням за тях. Толкова много са направили за нашето семейство!  Най-главното - добивали ни хляба и всичко останало, което съвсем не е маловажно.

         Леля Мюкеррем се омъжила в с.Ножарево. Там е прекарала определеният и земен живот. Там е и гроба й.

        По свой особен, свойски начин се обръщаше към нея татко. Като каже “абла”, “аблам” (никога абу) - гледаше я така, като че ли искаше да покаже най-нежните си чувства към нея, да я прегърне и притисне към себе си, с желанието да намери незнайната за него майчина топлина. Когато разказваше нещо за нея, той обичаше да подчертава - как сестра му е права във всичко. Когато някой говореше за нея - с широко отворени очи и в пълен слух, зорко следеше да не би да каже нещо  лошо за сестра му. Беше като сокол, който следеше жертвата си и беше готов всеки момент да се хвърли върху нея. Повече от себе си жалееше нея - за небогатото й съществуване и - вдън душа кореше себе си, че не можеше да й помогне. 

         Пристигнахме у леля близо към обяд. Обядвахме. Не помня какво, но си спомням, че ядох много. Почистиха софрата, но не  я вдигнаха - беше голяма, имаше много хора около нея - повечето деца, беше много шумно. Аз седях, мълчах и се питах- защо трябва да се вика толкова много? Не може ли да се седи и мълчи? Навел главата си се свивах на своето място, като че ли търсех някакво копче, за да го натисна и да спре този шум. Напротив - изведнъж избухна още по-голяма аларма - стана въобще нетърпимо- вдигнах глава - леля и синът й  вуйчо Али донесли две огромни дини. Веднага в главата ми стрелна мисъл - "еехх, не трябвало толкова много да ям от манджата- сега няма да мога да хапна от дините". Оставиха дините на земята, излязоха и веднага внесоха два големи пъпеша. Леля се изправи, с усмивка и задоволство каза, че са от "Мошията" - от ДЗС. Тази година се родили много и ги давали евтино срещу трудоден. Не бях виждал такива големи дини и пъпеши. Татко и мама всяка пролет сееха, после ние децата, се търкаляхме върху посева, за да израснат плодове големи като нас - но не - тези бяха съвсем друг сорт.

         Нарязаха, сложиха на софрата - сладки - в устата се топят. Семената на дините бяха мънички.  Впоследствие научих, че сорта на дините се казва “Мичуринка”. По- късно, когато бях в Русия няколко пъти  минах през тези земи, където е живял и  работил този учен - ботаник Мичурин, град Мичуринск в Тамбовска област. Равен и богат чернозем,  обработен до последната педя. С множество малки рекички, течащи бавно, спокойно, със съвсем ниски брегове. Видях прочутите в Русия “Тамбовски леса” – гъсти, с дебели и високи иглолистни дървета. Руският народ при характеристика на човек  използва израза “Тамбовски вълк” т.е. – едър хищник. 

         По-нататък в живота си, големи дини съм виждал много, но едри пъпеши рядко.

         Град Сургут, където живях в Русия, беше с най-богати жители - след столиците - старата Петербург и новата Москва. Пазарът на града за плодове и зеленчуци беше на голяма площ и много богат - дето се казва от птиче мляко ще намериш. Веднъж , тук в едно магазинче, избухнах в смях – продаваха се шоколадови бонбони "Птиче мляко".  Има ги и тук по руските магазини "Берёзка”. Тогава си купих със спомена за нашенец, който поръчал на келнера в Истанбул птиче мляко. От удивление не можал да отговори на въпроса – прясно ли го иска или кисело. Моето беше в шоколад.

         На този пазар имаше десетки видове плодове и зеленчуци, най-различни варива – някои непознати за мен.  Да не говорим за чувалите с подправки, които не бях виждал и чувал. Не ме привличаха и не ме възхищаваха, така както есенно време сергиите с пъпеши. Големите 15 – 20 тонни камиони, пълни със стока паркирани един до друг образуваха една огромна буква П, така че задната каната на каросерията гледаше към вътрешната страна на буквата. Така пред всеки отворен заден капак имаше своя сергия. Единия дълъг крак на буквата бяха колите с дини и пъпеши, другия крак зеленчуци, а късата страна – плодове.

          Докарваха ги отдалеч. Нивите  им са в прочутата долина “Фергана” в Узбекистан – на 3500 км то този пазар. Каросерията на камиона е на рафтове за по един ред кашони - в тях обвити и уплътнени с хартия - имаше по два  или  три пъпеша. Търговците, заредили сегиите си  с отворени кашони с най-различни сортове, големина, форма и цветове пъпеши, се надвикваха за привличане на купувачи. 

          Аз обичах бавно, от край до край да походя около тези сергии. Да погледам това богатство, това сладко творение, това щедро дарение на природата. Същевременно пред очите си виждах десетки и стотици приведени гърбове, облити в пот, изгорени от южното палещо слънце набръчкани, черни лица. Напукани, но умели, трудови ръце на грижовни, работливи и усърдни селски стопани. Мъже и жени, най- различни по ръст и форма, както стоката им, но еднакви по участ, съдба и орис - както нейния вкус.

         Жена ми бързаше. Аз и отговарях мислено: "Какво разбираш ти от дини и пъпеши- нито си ги сяла, нито копала. По-добре мълчи.". Без да и обръщам внимание продължавах да ходя и гледам , да се наслаждавам на богатата картина от есенни плодове.

         Имаше  го този сорт пъпеши от стопанството на леля. Цвят - златисто жълт, на места с дребни блестящи сребърни грапавинки по кората, с формата на бейзболна топка но къде, къде по-едри. 

           От този сорт купувах най едрите екземпляри, за да си припомня гостуването у леля; в очакване да намеря оня сладък вкус и приятен аромат на големите пъпеши от детството. И сега, винаги когато пробвам пъпеши или диня - където и да бъда - търся онзи вкус, сравнявам с него. Струва ми се, че за сега е ненадминат.

          Жена ми пак:

• Не купувай големи. Не можем да го изядем наведнъж и останалото си губи вкуса. 

          Може да е права, но аз не я слушах. Спомена беше много по-скъп. 

          Спирах се при продавач с национална узбекска носия - шапка тюбетейка* и дълга манта - шарена по тяхному - жълти, кафяви и червени райета по дължината на дрехата.

• Селям алейкум! /от арабски – мир вам/ Останалото по руски:

• Удачу желаю вам хозяин! / късмет ви желая стопанино/ И веднага поставях на кантара избраната стока. 

           След учтивия отговор - "Алейкум селям" /и вам мир/ и други думи на благодарност винаги следваше отстъпка в цената. Жена ми непременно забелязваше и му благодареше:

•  Спасибо вам хозяин! /благодарим ви стопанино/

           С думи на благодарност и добри пожелания се разделях  с този наследник на богатата източна култура,  пълна с безброй тънкости, мъдрост и почитание.

     От плодовете непременно си купувах дюли. Сега, скоро откъснати от клона си те имаха своя естествен вкус и още – те ми напомняха моя далечен роден двор. Не издържах и пред големите бели десертни гроздове. Във всяко от техните почти прозрачни зърна, аз виждах топлите лъчи на нашето родно южно слънце.

     В детството си имам още едно гостуване у леля. Този път без родителите ни - с брат ми Яфес. Той също помни това наше пътешествие. Пеш до там и обратно - по черни пътища - покрай гората, покрай нивите - деца малолетни. Сега се чудя - как ни е пуснала мама! Значи не е било опасно. Народната власт е била на мястото си. На днешното си мислене, аз не бих пуснал децата си.

     Гостувах много пъти у леля, когато вече бях женен и имах собствен автомобил. На мястото на стария, вуйчо Али беше построил нов дом - висок, широк, просторен. Леля имаше самостоятелна, голяма светла стая, но го нямаше съпругът й - свако Емин, беше починал. У леля беше изчезнал онзи ентусиазъм, нямаше го онзи мощен смях. Годините й бяха вече над 90, но все още с бастунчето си можеше да излезе и в селото.

     Срещнал я веднъж кмета и с удивление  попитал:

     – Бабо Мюкеррем, на солидна възраст си. Машаллах, сама можеш да ходиш. А колко станаха годините ти?

     – Не знам - назвала името му. Живея откакто съм се родила - казала тя тихо, повече на себе си, отколкото на него. Все пак бързо се окопитила, събрала се и с чест излязла от неудобното положение:

     – Книжата нали са при теб. Защо мен питаш? Погледни, та и на мен кажи!

     – Непременно ще погледна и ще ти кажа бабо Мюкеррем - признал своята грешка държавният служител.

     При всяко следващо гостуване, все по-очевидно се забелязваше отпечатъка от годините на леля от лишенията и несгодите, от голямата мотика и дългите редове в блоковете на стопанството, от всекидневните грижи за дома и семейството. Крака, глезени и колена вече трудно носеха този натрупан товар.

     – Нямам вече здраве - трудно вървя, лошо виждам, свят ми се вие, имам кръвно. Казват ми - яж чесън. Колко може да се яде този чесън - оплакваше се тя на татко, който седеше до мен.

     Веднъж я видях, как до къщата на големия си син отиваше държейки се за съседската ограда. Очите й бяха хлътнали, лицето й се набръчкало. За разлика от баща ми зъбите й стояха, поне тези, които бяха отпред и се виждаха.

     Трудно ми се вярваше – къде е онази здрава, мощна, весела, самоуверена жена? Така ли свършва човешкият живот? Отново проклинах жестокостта на съдбата, орисията, кармата и всичко останало свързано с живота на Земята. Гледах леля и си мислех - ето какво е човешкият Земен жизнен път: Цвете, което се родило рано пролетта, пораснало и порадвало природата с красотата си през лятото и началото на есента. След това идва късната есен, то увяхва. Първите снегове ще го съборят на земята и ще изгният листи, клончета и стъбло. Семената ще останат. Отново рано на пролет те ще дадат началото на нов живот - на ново цвете - така до безкрайност. Според други - до едно пълно усъвършенстване като индивид. До един висш идеал, който може да се сравни единствено и само с Бог.

     Отиде си леля от видимия за нас свят. Премина там, където е невидимо за простия Земен жител. Аз искрено желая новото й място да бъде в свещения Рай, където заедно със съпруга си да се чувстват на върха на щастието си, да бъдат в мир и разбирателство.

     Леля Мюкеррем е прекарала живота си в един брак, със свако Емин.От този брак, в своя съвместен живот, те са станали родители на Садие, Айше, Сали и Али.

     Леля Садие е починала млада, не съм я виждал. Има дъщеря Сание, почти на моя възраст. За живота на останалите деца ще разкажа поотделно.

     

              

        *тюбетейка – плоскодънна  кръгла шапка. Има както летни и зимни, така  луксозни и по-прости модели. Всички имат бродерия с цветни конци или са от парчета плат с различни цветове.