СИНЪТ   НА   МЮКЕРРЕМ   САЛИ   ЧАКЪР  –  САЛИ   ЕМИН

     Третото дете на леля Мюкеррем е синът й роден през 1938г. На него тя дала името на своя баща - Сали.

     Имал съм много срещи с този мой първи братовчед, ще разкажа за първата. Тя е от моето ранно детство – може би  есента на 1953г.

      Онази вечер, газената ни лампа не светеше както трябва. Като че ли даваше повече дим отколкото светлина. Пламъкът й беше повече кафяв, отколкото жълт. Две тънки, тъмни ивици от двете тесни страни започваха още от фитила, нагоре ставаха по-забележими, а от върха вече се точеше добре видима тънка струя черен дим. Горната, цилиндрична част на стъклото наполовина вече беше черно, а долната - сферичната част - леко потъмняло.

     Пламъкът беше малък, дори жалък. Аз го гледах, виждах, че се измъчва. Трябваше му помощ за да бъде в стаята хубава, радваща окото светлина, а не както сега - някакъв полумрак.

     На нас - децата - беше категорично забранено да правим каквото и да било – даже да се доближаваме до лампата. Там имаше огън и най-чупливото нещо в покъщината – “шишето” й – много тънка и капризна вещ.

     Татко го нямаше в къщи.Той, както винаги беше на някаква работа. Зает с нескончаемите важни семейни и несемейни дела. Дори да беше в къщи, с лампата се занимаваше само мама – наливаше й газ, сменяше фитила, всяка сутрин почистваше стъклото й. За тази цел мама имаше стари, тънки и меки памучни парцали. Аз обичах да гледам тази процедура – как от тъмно, мрачно, стъклото се превръщаше в блестяща красива вещ.

     Тази вечер мама не поглеждаше към лампата. Седнала на земята до камината, усърдно плетеше чорап от сива вълнена прежда. Не разговаряше с нас. Ние с бате Заит също мълчахме. В стаята беше тягостно, тихо. Друг път в такива моменти мама започваше да плаче – ето така, тихо без глас. Само сълзите й, на едри капки се стичаха по лицето й. Независимо плетеше или кърпеше нещо – плачеше дълго, неутешимо. Бате Заит, четири години по-голям от мен, поглеждаше неспокойно ту към мама, ту към мен, също заплакваше, след него и аз. Не исках аз това сега! Не исках!

     Изведнъж, съвсем до вратата на стаята ни се чуха гласове. Изненадани подскочихме. Аз застанах прав до стената близо до лампата. Мама отвори вратата до край и я задържа. С едно дребно момче на ръце влезе татко. Постави го седнал на стола под лампата. То беше  в съвсем нови, точни по размер дрехи – бяла риза и черни панталони. 

     След татко влязоха мъж и жена. Затвориха вратата и останаха прави до нея. Жената – висока, едра беше отпред, зад нея - едва видим за мен - мъжът- слабичък, леко приведен. Бяха облечени в износени тъмни дрехи. Не ги познавах.

   След като остави на стола момчето, татко се отдръпна назад към гостите и се изправи. Беше също в много износени, избелели дочени дрехи.

     Усмихнат, в очакване, татко не отделяше  поглед от момчето – сякъш то щеше да ни представи някакво свое театрално изпълнение. Да, наистина – то не стоеше мирно и покорно на стола - махаше с ръце, въртеше се насам-натам, говореше на висок тон нещо неразбираемо за мен. Боях се да не закачи лампата – не дай Боже да падне!

     Леко приведен, татко се приближи до него. Тихичко, дружелюбно, усмихвайки се му каза нещо, но той не искаше да го чуе. Продължаваше да бръщолеви чуждите за мен звуци и да маха с ръце и крака…

     Впрочем краката му не бяха нормални – особено единия.Той искаше да слезе от стола но не можеше. Постепенно забелязах още много различно в това момче. Той беше много слаб, дребен, нисък на ръст. Малък, но лицето му не беше детско, не приличаше  на ръста му.

     Въпреки, че нищо не разбирах от речта му, по жестовете разбрах, че той негодуваше, протестираше. Беше против всичко това, което се случваше с него. Да, той не е съласен, но беше безпомощен пред тези непознати, възрастни, лоши за него хора. Защо не можеха да го разберат? Защо така лошо се отнасяха с него? Какво лошо им е направил той?

     Същите въпроси и недоумение аз виждах в лицата на гостите – мъжа и жената. Те бяха в удивление и съжаление. В покорното им мълчание се виждаше тяхната жалка безпомощност. Мъжът вече беше се подпрял на вратата. Жената стоеше отпуснала глава, с ръце отпред , хванати за палците, с мисли – как да излязат от тази  безизходица…

     Сутринта на следващия ден, всичко беше съвсем спокойно – зората на новия ден е заличила кошмара от изминалата нощ, изгладила е всякакви различия между нас. С невидима топла, нежна ръка, божествено красива фея, беше погладила всички нас по главите. С тих напевен глас обяснила и показала изхода от сложния лабиринт.

     Настъпилият ден беше слънчев. Нашата малка стаичка сияеше от светлина. Всички в добро настроение, заедно седяхме около софрата, закусвахме. Непознатото гостенче, с новите си дрехи, седеше на малко столче в дясно от мен. Говореше ми нещо и се смееше. Не разбирах нищо, но се смеех и аз. Голямата обща тава с топла млечна попара със сирене беше като вълшебен лечителен мехлем след снощните ни преживявания.

     Такава е картината на първата ми среща с вуйчо Сали. Трогващи и нерадостни са първите ми впечатления за него и неговите родители.

     Вуйчо Сали е бил много палаво дете. Непослушник. Ако летните му своеволия са преминали незабележимо за здравето му, то през зимата – не. Една елементарна невинна детска грешка през зимата едва не го лишила от живот.

     Премръзнал той на пързалката. Не се върнал навреме в къщи. Студът се оказал коварен, страшен за крехкия детски организъм. Заболял тежко – не било във възможностите на районна и окръжна болница да му помогнат. Съдбата била благосклонна да попадне на лечение в добри ръце във варненска болница. Останал той тук шест месеца. Това време се оказало предостатъчно напълно да забрави майчиния си език. И не само – прекараната болест спомогнала да изчезне от паметта му спомена за родителите. Болницата станала за него дом, а персонала – семейство. Не разбирал той изписването от болницата и предаването му в ръцете на “чужди” за него хора – всъщност родителите му. Той даже не можел да разговаря с тях – те не разбирали езика му. Новата реалност е била истински шок, както за него, така  и за родителите му.

     Първият съвместно прекаран ден, във влака от Варна до Исперих е бил мъчение и за двете страни. На исперихската гара с каруца ги посрещнал татко. Вечерта ще преспят у нас, на другия ден ще ги закара в с.Ножарево, където живееха.

     По пътя от Исперих до Райнино, със своите скромни знания по български език, татко търпеливо и подробно обяснявал на своя племенник, че новото в неговия живот е едно позабравено старо, което той непременно трябва да си спомни. Сестриният син не вярвал и искал да го върнат в болницата. Ето за какво е било възмущението, протеста му снощи!  Той просто искал да се върне в познатата за него среда – но уви – той се оказал лице в лице със строгия закон на живота! С неговия жесток, неумолим и безмилостен характер…

     По нататък го чакаше незавидния, пълен с лишения живот на инвалида. Бате Заит беше такъв по рождение. От там познавам този проблем отблизо и отвътре. Това е наказание за цялото семейство. Не дай Бог никому такава участ! В живота си вуйчо Сали се издържаше сам. Сам изкарваше своята небогата и непретенциозна прехрана. Откри своя фотостудия, работеше нещо в селсъвета – народната власт не стоеше на страна. Купи си къща, създаде семейство. В брак със Селиме от с.Търновци имат дъщеря Садие и син Емин, които сега живеят в селото на майка им.

      През 1995г. вуйчо Сали почина. Нека Бог да бъде благосклонен към него и прости греховете му! Нека вечният му дом бъде в небесния Рай!