На гости с волската каруца 

         

         В детството ми помня едно единствено пътуване с волската ни каруца. Гостувахме на роднини в с.Падина и в с.Ножарево. Това беше някакво голямо изключение. Татко беше винаги зает с работа - всеки ден - от сутрин до вечер. Не го виждах сутрин кога заминава и вечер кога се връща. Никога нямаше време за гости и разходки. Но както сега виждам нещата - той е бил принуден от редица стечение на обстоятелства. Предстояли са запланувани и неотложни във времето дела и събития. 

         Беше началото на месец септември 1956 година. След няколко дни аз започнах да ходя на училище в първи клас. 

         До края на месеца татко продаде воловете - чак в разградския хайван пазар. Купил ги един стопанин от с.Веселина. 

         С част от парите, татко купи две млади кончета от ТКЗС. С останалите средства през месец октомври организира сюнет сватба за нас - тримата си синове - Заит, Нури и Яфес. Ямен беше много малък и не участва в това мероприятие. 

         Именно при това гостуване са и първите ми срещи с децата от втория брак на дядо Сали - чичо Мехмед и леля Ремзие - Шемшие. Спомням си, че когато пристигнахме беше над вечер, вече се стъмваше.Спряхме пред добре ограден двор, с невисоки дървени порти - от едната страна със стаичка, а от другата страна - висок, скоро направен плет от пръти. Вратите бяха под стряхата на малко спретнато сайвантче. Там обикновено селските стопани държаха каруцата си.

     Татко слезе, погали единия вол, каза му гальовно: “Стой моето момче” и тръгна към портите. Зад тях звънкия глас на малко кученце вече беше вдигнал своя стопанин. Чух мъжки глас, който каза нещо и се отвори малката врата до портите. Появи се невисок на ръст човек, с къса бяла като памук брада. Изскочи навън и малкото кученце. То тичаше около каруцата, ту лаеше, ту само подтичваше с високо вдигната глава и очи пълни с удивление гледаше ту нас, ту воловете. Вече никой не му обръщаше внимание. Ние гледахме как стопанинът и татко си размениха познатите ни класически поздрави – селям алейкюм и алейкюм селям, ръкуваха се и крепко се прегръщаха. Не знам колко време не бяха се срещали. Аз бях на седем години не бях го виждал.

     Този белобрад човек, прилично облечен в бяла риза и кафяви летни потури беше Абдурахим – многоуважаваният и почитан вуйчо на татко, по-големият брат на мащехата му – баба ни Фамиш. 

         Влязохме в двора - беше равен, чист като за парад, помислих си - как така няма нищо разхвърляно, нищо излишно! Даже и тревичка нямаше! За пръв път виждах такъв селски двор. 

         Пред нас стоеше малка, спретната къща с варосана задна стена. По цялото протежение на стената имаше тясна повдигната земна ивица, скоро измазана с жълта глина - подготовка за предстоящата зима. Това се казваше хаят - предпазва основите на къщата от влага. Към двора гледаше едно малко прозорче, от което излизаше светлина, намалена отвътре с тънко чисто бяло перденце. 

         Постепенно ми стана ясно, защо към този човек татко се отнасяше с особена почит. Като каже - вуйчо Абдурахим - мед капеше от устата му. Като видях оградата, портите, двора и къщата разбрах с какво е заслужил вуйчото - със своето трудолюбие, усърдност и порядъчност. 

         Татко разпрегна воловете, бутна каруцата под сушинката пред портата. Вуйчо Абдурахим  ни подкани да влезем в дома му. 

         Това беше моята първа и последна среща с брата на баба Фамиш. Чувствам голямо удовлетворение от тази среща. Видях и помня човека изиграл немалка роля в живота на нашата фамилия. Видях и се убедих, че татко заслужено така силно е уважавал брата на своята втора майка. Още веднъж разбрах, че не е нужно непременно да си много богат, за да имаш порядък в двора - дори и в живота. Трябва просто сам да свършиш - за себе си - някои елементарни неща с позволени и лесно достъпни средства. 

         По-късно, когато вече имах свой двор, аз се стремих към този “идеал за двор” от детството ми. Със спокойна душа  и чиста съвест мога да кажа, че успях - както в своя, така и в двора където работех. Имах официални признания по местоработата си в с.М. Поровец, с.Гецово и в гр.Сургут. 

         Днес, няколко десетилетия  след срещата ни, аз най-почетно моля Всевишния – Нека да  прости греховете на вуйчо Абдурахим и съпругата му! Нека Райските градини бъдат техен вечен дом!

     Помня рано на другата сутрин татко, аз и Яфес излязохме от двора на вуйчо Абдурахим и тръгнахме срещу слънцето. То беше се вдигнало малко над хоризонта, но топлината му все още не се усещаше. Утрото бе ведро, тихо без вятър. Предвещаваше слънчево , топло време.

     Вървяхме по един прашен крайселски път. Татко правеше големи крачки. Той винаги така вървеше – винаги бързаше за някъде, винаги го чакаше някаква неотложна работа. Аз подтичвах след него, а Яфес бягаше напред, връщаше се към нас, после пак напред.

     Татко ни водеше към гьола, където стадото селски крави бяха на сутрешен водопой. Тук щяхме да се видим с неговия брат Мехмед, понастоящем селски говедар.

     Чичо Мехмед е наследил бащината работа. Има много деца наследили работата на мама или татко. Видях една кранистка на кулокран, наследила професията на майка си. Сутрин майка й я връзвала за гърба си и по 40 метровата стълба се изкачвали нагоре към кабинката, където едва за един човек има място. Сега тя, също със своята дъщеря на гърба си се изкачваше на там където се срещат ветровете. Има много деца на артисти наследили не винаги таланта, но работата на родителите си. Царските династии са едно, но сега при демократични избори Буш младши наследи от баща си президентското кресло на САЩ. Същото е и в Азербайджан. В този ред на мисли чичо е потомствен в своята работа. Доколко тя е престижна и желана е съвсем отделна тема.

     Говедаря извежда на паша селските говеда – крави и телета. Рано сутрин, по определен маршрут по улиците на селото, той прибира животните. Изкарва ги към онзи край на селото, където има гьол. След като ги изчака спокойно да се напият, той подкарва стадото към местата определени за паша. Това са общински земи наречени Мера. Надвечер, малко преди залез слънце, говедаря повежда животните обратно към селото – здрави, читави и в пълно присъствие. Така всеки божи ден – в делник и празник, в зной и пек, в дъжд и сняг, в силен вятър или гъста мъгла. Едрият скот не излиза само при дълбок сняг.

     Това е накратко “длъжностната характеристика” на говедаря. Специално не я спестих – професията е изчезваща.

     Начиная с нашето родно село, по тези места – селата Подлес, Ножарево, Падина и на изток до морето има много богата, плодородна земя. Прекрасен, удивителен чернозем, но няма река. Златна Добруджа, но безводна. Както казват – “Господ не е дал две хубости на едно място”. Единствените източници за вода по този край – особено за животните бяха гьоловете – направени и поддържани от самите хора, от местните жители. Кладенците, откъдето хората черпеха вода за свои нужди са дълбоки по 25 – 30 метра.

      В детството ми, гьоловете за мен бяха нещо голямо, велико, дори страшно място. Там се давеха хора – случайно и не съвсем. “Голям гьол, много вода, не се приближавай! Страшно е, може да се подхлъзнеш, да паднеш във водата и да се удавиш. Не играйте около гьола, там не е място за игра, идете на поляната”. Това бяха всекидневните, безкрайни наставления на покойната ми майка. 

     За гьоловете се носеха нескончаеми слухове за скрити нечии богатства около тях, за среднощни похождения на самодиви или духове на някога удавилите се тук хора. Даже майка ми казваше – ако се наложи да пия вода от гьол, изворна чешма или кладенец след залез слънце непременно трябва да кажа наговор: “Зли духове ние ожадняхме, вие се махнете”.

     Мястото за срещата ни с чичо се оказа не така далече. Стигнахме бързо. Отбихме се от пътя, бежком се изкачихме по росната трева на дигата и се спряхме на високото. Сега не съм сам и бях смел – мога да наруша запрета на мама – да огледам по-отблизо гьола. Беше голям, с високи стръмни брегове. Така е, защото водата му беше намаляла от горещините през лятото, а скоро дъжд не е валял. Стъпките на кравите, слизащи бавно да се напият и след това полека-лека да се изкачат, бяха направили бреговете му отвътре отъпкани и гладки като черен селски път – без едно стръкче трева. Наистина едно невнимание, подхлъзване и ще се търкулнеш във водата. Там, откъдето се пълнеше след дъжд водоема имаше много крави. Едни влизаха да се напият, други излизаха – там беше като меле пред футболна врата – постоянно движение с блъсканица.

     Видях чичо. Беше на отсещния бряг. Висок, едър, здрав мъж. Той е първородно дете на майка си – баба ни Фамиш. В лице силно приличаше на нея. Истинското ми възхищение от него беше след време, когато той дойде у нас. Зад крупното му телосложение видях силата, мощта на един непреклонен исполин, а зад речта му – тиха, мека и с галещ глас беше един добродушен предан човек, който е готов да отдаде дори залъка от устата си.

     Имаше груби ръце – с големи длани и дебели пръсти. Ръце на работник. Такива ръце не свирят на пиано, не рисуват с четка. Не са и от алая – не играят кючек. Те са създадени за небивал волски, робски, каторжнически труд. Такива са и нашите ръце – на тримата братя – Нури, Яфес и Ямен. Такива бяха и на баща ни.

     Сега чичо стоеше подпрян на здрава говедарска тояга, обхванал върха на сопата с двете си ръце една върху друга, а на тях беше поставил брадата си. Двата му сина бяха на равни разстояния от него. Тримата образуваха триъгълник около гьола. Вдясно от нас беше големият му син Талип, а отляво – малкият Сали.

     Те бяха на възраст, както ние с Яфес – на 7 и 4 години. Аз едва видях Сали между краката на кравите – като голяма черна топка. На такава възраст и вече работеше с баща си! Незавидно. Натрапена участ. Знаех, че майка им беше ги напуснала, оставила. Руснаците казват “бросила” – т.е. захвърлила. Бог знае точната причина и виновния за разпада на тяхното семейство. Нека той определи и по-вярната дума за случая.

     Когато се спряхме на брега, като че ли чичо изчака ние да си поемем дъх. Мен ми се стори, че по-дълго от нужното стоя в това подпряно положение. Като че ли не искаше да прекъсне някаква мисъл за нещо свое, дълбоко, потайно…

     От вечерта той е узнал за нашето пристигане. Личеше си, че е очаквал брат му да се появи сутринта тук. Беше в чисти, току-що облечени, изпрани, избелели, сини дочени дрехи. Стори ми се, че повече тъга отколкото радост му носеше тази среща. Тя навярно му напомняше за нерадостното им голо и босо детство, недоимъка, недояждането и глада, лишенията и мизерията след ранната смърт на баща им.

     Било вече много след Хъдъреллез (Гергьовден). По-големите му братя – Белкия и Бейтуллах вече били чираци в други семейства, в други села. С тях нито се срещали, нито виждали, нито се чували… Баща му продължавал да се грижи за селските говеда. Той само такъв го помни.

     С по-малкия си брат Ахмед, сутрин те му помагали при прибирането на животните от селото. Отивали към най-крайните къщи, изчаквали пред портата стопанката да изкара кравата си и я подкарвали към централната улица, прибирайки по пътя и други.

     Последните няколко седмици баща му започнал да се оплаква, че бързо се изморява, нямал сила. Все по-често сядал да си почива. Невидима болест го точила, онемощял, легнал болен. След няколко дни затворил очи. Повече не ги отворил да види беззащитните си невръстни деца. Напуснал ги безвъзвратно и завинаги.

     Той не искаше да си спомня тези времена. При този спомен в очите си чувстваше остра болка – като че ли смлян лют пипер е попаднал в тях. Множество малки иглички пробождаха очите му отвътре навън. По грубото обветрено мъжко лице потичаха едри, горещи, парещи сълзи. В гърлото си чувстваше горич и голям камък, който го душеше. Натискаше гърдите, спираше дъха му. Трябваше да се изкашля насила, рязко, за да си поеме дъх. В такъв момент искаше да бъде сам, в тишина. Най-добре в гора, за да не го види никой. Дърветата ставаха неми свидетели на събралата се в душата му печал. Бемълвно ще послушат неговото мъжко ридание и само с лекото трептене на своите листа ще му покажат, че те силно му съчувстват – като на свой любим, обичан по-малък брат и с дълбока скръб споделят неговата неутешима мъка, неговата нещастна човешка съдба…

     Нищо хубаво не виждаше чичо и в днешния си хал. Положението не беше се изменило. Както в неговото детство – на същата възраст – днес и неговите деца вършеха същата работа, както той тогава с баща си. Състоянието продължаваше да бъде тревожно, тежко, трудно търпимо. Докога?

     За него отговорът беше някъде в далечен, трудно доступен замък, зад много, много врати… Как да се стигне до там, как да се отворят една по една тези врати?

     Според баща му, който е бил изкусен разказвач на множество вълшебни приказки, легенди и предания това може да струва време, колкото са годините на живота му. Надеждата беше малка. Някога ще опита, не днес разбира се. Сега трябваше след дълга разлука да се види с по-големия си брат.

     Той се изправи неохотно от тоягата си, с глас в нерадостни нотки, пресилено, с неестествена усмивка, извика към по-малкия си син:

     – Сали, кой е дошъл при нас?

     Гласът на чичо беше опит да разведри обстановката, да внесе някакви приливи на радост. Все пак срещата заслужаваше.

     Братовчедът ни се изправи, за разлика от баща си – с радост в очите, усмихнат широко. Гледа дълго към нас, но нищо не каза. Тогава чичо повтори въпроса с друга редакция:

     – Кой е той?

     Все така усмихнат, Сали отговори тихо, неуверено, като че ли на себе си, или да го чуем ние отколкото баща му – бяхме по-близо до него:

     – Дядо ми.

     Такъв беше отговора, защото не бяхме се виждали. От работа. Не за парче хляб, а за трохи. От пълна и непрекъсната заетост – от ранни зори до късни нощи. От липсата на всякакво свободно време. Защото бяхме родени на село – участ наследена от предците ни. Участ незавидна, даже омразна! Бяхме родени не тогава и не там, където трябва. Бяхме родени под такава звезда – несъвсем щастлива. А защо трябва да има щастливи и нещастливи звезди?  На кого и за какво са нужни нещастието, лошото, злото? Защо едните се раждат в нужното време и на нужното място? Нима хората се раждат, за да се измъчват и умират?!

     Когато бях малък, отговор на такива въпроси аз търсех у мама. Татко винаги беше на работа. Тя ми отговаряше. Нейните отговори не ми харесваха, не бях доволен, но си премълчавах. Мислех си – малък съм, не разбирам всичко това. А мама говореше толкова просто – нямаше какво да не разбереш! Тогава защо, защо е така жестока и неумолима тази действителност?

     Когато поотраснах, вече не задавах такива въпроси на мама. Сам търсех отговора.

Оказа се, че на всеки правилно зададен въпрос има отговор – не един а множество. На моите въпроси от детството (и не само) намерих много отговори. Търся идеалния. Ще го намеря. Въпрос на време е. На днешния ден, жизненият опит и знанията ми са все още недостатъчни. Уча се. Колкото напредвам и се задълбочавам в своето обучение, все повече разбирам колко много още не знам. Понякога се успокоявам с мисълта, че има хора, които и това не знаят.

     Не помня по-нататък дали братовчедът ни беше поправен от възрастните и колко време бяхме “на горещия, братски, пълен с приятни изненади прием в стария “Гьол баши сарай” “ на нашата сто и няколко годишна фамилия… Не помня дружески ръкостискания или пълни с въодушевление прегръдки между братята. Може би това е останало зад непротеклите им мъжки сълзи и камъка в гърлата им. Или в големите, гъсти кълба дим от изпушените набързо папироси…