На гости с волската каруца 

         

         В детството ми помня едно единствено пътуване с волската ни каруца. Гостувахме на роднини в с.Падина и в с.Ножарево. Това беше някакво голямо изключение. Татко беше винаги зает с работа - всеки ден - от сутрин до вечер. Не го виждах сутрин кога заминава и вечер кога се връща. Никога нямаше време за гости и разходки. Но както сега виждам нещата - той е бил принуден от редица стечение на обстоятелства. Предстояли са запланувани и неотложни във времето дела и събития. 

         Беше началото на месец септември 1956 година. След няколко дни аз започнах да ходя на училище в първи клас. 

         До края на месеца татко продаде воловете - чак в разградския хайван пазар. Купил ги един стопанин от с.Веселина. 

         С част от парите, татко купи две млади кончета от ТКЗС. С останалите средства през месец октомври организира сюнет сватба за нас - тримата си синове - Заит, Нури и Яфес. Ямен беше много малък и не участва в това мероприятие. 

         Именно при това гостуване са и първите ми срещи с децата от втория брак на дядо Сали - чичо Мехмед и леля Ремзие - Шемшие. Спомням си, че когато пристигнахме беше над вечер, вече се стъмваше.Спряхме пред добре ограден двор, с невисоки дървени порти - от едната страна със стаичка, а от другата страна - висок, скоро направен плет от пръти. Вратите бяха под стряхата на малко спретнато сайвантче. Там обикновено селските стопани държаха каруцата си.

     Татко слезе, погали единия вол, каза му гальовно: “Стой моето момче” и тръгна към портите. Зад тях звънкия глас на малко кученце вече беше вдигнал своя стопанин. Чух мъжки глас, който каза нещо и се отвори малката врата до портите. Появи се невисок на ръст човек, с къса бяла като памук брада. Изскочи навън и малкото кученце. То тичаше около каруцата, ту лаеше, ту само подтичваше с високо вдигната глава и очи пълни с удивление гледаше ту нас, ту воловете. Вече никой не му обръщаше внимание. Ние гледахме как стопанинът и татко си размениха познатите ни класически поздрави – селям алейкюм и алейкюм селям, ръкуваха се и крепко се прегръщаха. Не знам колко време не бяха се срещали. Аз бях на седем години не бях го виждал.

     Този белобрад човек, прилично облечен в бяла риза и кафяви летни потури беше Абдурахим – многоуважаваният и почитан вуйчо на татко, по-големият брат на мащехата му – баба ни Фамиш. 

         Влязохме в двора - беше равен, чист като за парад, помислих си - как така няма нищо разхвърляно, нищо излишно! Даже и тревичка нямаше! За пръв път виждах такъв селски двор. 

         Пред нас стоеше малка, спретната къща с варосана задна стена. По цялото протежение на стената имаше тясна повдигната земна ивица, скоро измазана с жълта глина - подготовка за предстоящата зима. Това се казваше хаят - предпазва основите на къщата от влага. Към двора гледаше едно малко прозорче, от което излизаше светлина, намалена отвътре с тънко чисто бяло перденце. 

         Постепенно ми стана ясно, защо към този човек татко се отнасяше с особена почит. Като каже - вуйчо Абдурахим - мед капеше от устата му. Като видях оградата, портите, двора и къщата разбрах с какво е заслужил вуйчото - със своето трудолюбие, усърдност и порядъчност. 

         Татко разпрегна воловете, бутна каруцата под сушинката пред портата. Вуйчо Абдурахим  ни подкани да влезем в дома му. 

         Това беше моята първа и последна среща с брата на баба Фамиш. Чувствам голямо удовлетворение от тази среща. Видях и помня човека изиграл немалка роля в живота на нашата фамилия. Видях и се убедих, че татко заслужено така силно е уважавал брата на своята втора майка. Още веднъж разбрах, че не е нужно непременно да си много богат, за да имаш порядък в двора - дори и в живота. Трябва просто сам да свършиш - за себе си - някои елементарни неща с позволени и лесно достъпни средства. 

         По-късно, когато вече имах свой двор, аз се стремих към този “идеал за двор” от детството ми. Със спокойна душа  и чиста съвест мога да кажа, че успях - както в своя, така и в двора където работех. Имах официални признания по местоработата си в с.М. Поровец, с.Гецово и в гр.Сургут. 

         Днес, няколко десетилетия  след срещата ни, аз най-почетно моля Всевишния – Нека да  прости греховете на вуйчо Абдурахим и съпругата му! Нека Райските градини бъдат техен вечен дом!

     Помня рано на другата сутрин татко, аз и Яфес излязохме от двора на вуйчо Абдурахим и тръгнахме срещу слънцето. То беше се вдигнало малко над хоризонта, но топлината му все още не се усещаше. Утрото бе ведро, тихо без вятър. Предвещаваше слънчево , топло време.

     Вървяхме по един прашен крайселски път. Татко правеше големи крачки. Той винаги така вървеше – винаги бързаше за някъде, винаги го чакаше някаква неотложна работа. Аз подтичвах след него, а Яфес бягаше напред, връщаше се към нас, после пак напред.

     Татко ни водеше към гьола, където стадото селски крави бяха на сутрешен водопой. Тук щяхме да се видим с неговия брат Мехмед, понастоящем селски говедар.

     Чичо Мехмед е наследил бащината работа. Има много деца наследили работата на мама или татко. Видях една кранистка на кулокран, наследила професията на майка си. Сутрин майка й я връзвала за гърба си и по 40 метровата стълба се изкачвали нагоре към кабинката, където едва за един човек има място. Сега тя, също със своята дъщеря на гърба си се изкачваше на там където се срещат ветровете. Има много деца на артисти наследили не винаги таланта, но работата на родителите си. Царските династии са едно, но сега при демократични избори Буш младши наследи от баща си президентското кресло на САЩ. Същото е и в Азербайджан. В този ред на мисли чичо е потомствен в своята работа. Доколко тя е престижна и желана е съвсем отделна тема.

     Говедаря извежда на паша селските говеда – крави и телета. Рано сутрин, по определен маршрут по улиците на селото, той прибира животните. Изкарва ги към онзи край на селото, където има гьол. След като ги изчака спокойно да се напият, той подкарва стадото към местата определени за паша. Това са общински земи наречени Мера. Надвечер, малко преди залез слънце, говедаря повежда животните обратно към селото – здрави, читави и в пълно присъствие. Така всеки божи ден – в делник и празник, в зной и пек, в дъжд и сняг, в силен вятър или гъста мъгла. Едрият скот не излиза само при дълбок сняг.

     Това е накратко “длъжностната характеристика” на говедаря. Специално не я спестих – професията е изчезваща.

     Начиная с нашето родно село, по тези места – селата Подлес, Ножарево, Падина и на изток до морето има много богата, плодородна земя. Прекрасен, удивителен чернозем, но няма река. Златна Добруджа, но безводна. Както казват – “Господ не е дал две хубости на едно място”. Единствените източници за вода по този край – особено за животните бяха гьоловете – направени и поддържани от самите хора, от местните жители. Кладенците, откъдето хората черпеха вода за свои нужди са дълбоки по 25 – 30 метра.

      В детството ми, гьоловете за мен бяха нещо голямо, велико, дори страшно място. Там се давеха хора – случайно и не съвсем. “Голям гьол, много вода, не се приближавай! Страшно е, може да се подхлъзнеш, да паднеш във водата и да се удавиш. Не играйте около гьола, там не е място за игра, идете на поляната”. Това бяха всекидневните, безкрайни наставления на покойната ми майка. 

     За гьоловете се носеха нескончаеми слухове за скрити нечии богатства около тях, за среднощни похождения на самодиви или духове на някога удавилите се тук хора. Даже майка ми казваше – ако се наложи да пия вода от гьол, изворна чешма или кладенец след залез слънце непременно трябва да кажа наговор: “Зли духове ние ожадняхме, вие се махнете”.

     Мястото за срещата ни с чичо се оказа не така далече. Стигнахме бързо. Отбихме се от пътя, бежком се изкачихме по росната трева на дигата и се спряхме на високото. Сега не съм сам и бях смел – мога да наруша запрета на мама – да огледам по-отблизо гьола. Беше голям, с високи стръмни брегове. Така е, защото водата му беше намаляла от горещините през лятото, а скоро дъжд не е валял. Стъпките на кравите, слизащи бавно да се напият и след това полека-лека да се изкачат, бяха направили бреговете му отвътре отъпкани и гладки като черен селски път – без едно стръкче трева. Наистина едно невнимание, подхлъзване и ще се търкулнеш във водата. Там, откъдето се пълнеше след дъжд водоема имаше много крави. Едни влизаха да се напият, други излизаха – там беше като меле пред футболна врата – постоянно движение с блъсканица.

     Видях чичо. Беше на отсещния бряг. Висок, едър, здрав мъж. Той е първородно дете на майка си – баба ни Фамиш. В лице силно приличаше на нея. Истинското ми възхищение от него беше след време, когато той дойде у нас. Зад крупното му телосложение видях силата, мощта на един непреклонен исполин, а зад речта му – тиха, мека и с галещ глас беше един добродушен предан човек, който е готов да отдаде дори залъка от устата си.

     Имаше груби ръце – с големи длани и дебели пръсти. Ръце на работник. Такива ръце не свирят на пиано, не рисуват с четка. Не са и от алая – не играят кючек. Те са създадени за небивал волски, робски, каторжнически труд. Такива са и нашите ръце – на тримата братя – Нури, Яфес и Ямен. Такива бяха и на баща ни.

     Сега чичо стоеше подпрян на здрава говедарска тояга, обхванал върха на сопата с двете си ръце една върху друга, а на тях беше поставил брадата си. Двата му сина бяха на равни разстояния от него. Тримата образуваха триъгълник около гьола. Вдясно от нас беше големият му син Талип, а отляво – малкият Сали.

     Те бяха на възраст, както ние с Яфес – на 7 и 4 години. Аз едва видях Сали между краката на кравите – като голяма черна топка. На такава възраст и вече работеше с баща си! Незавидно. Натрапена участ. Знаех, че майка им беше ги напуснала, оставила. Руснаците казват “бросила” – т.е. захвърлила. Бог знае точната причина и виновния за разпада на тяхното семейство. Нека той определи и по-вярната дума за случая.

     Когато се спряхме на брега, като че ли чичо изчака ние да си поемем дъх. Мен ми се стори, че по-дълго от нужното стоя в това подпряно положение. Като че ли не искаше да прекъсне някаква мисъл за нещо свое, дълбоко, потайно…

     От вечерта той е узнал за нашето пристигане. Личеше си, че е очаквал брат му да се появи сутринта тук. Беше в чисти, току-що облечени, изпрани, избелели, сини дочени дрехи. Стори ми се, че повече тъга отколкото радост му носеше тази среща. Тя навярно му напомняше за нерадостното им голо и босо детство, недоимъка, недояждането и глада, лишенията и мизерията след ранната смърт на баща им.

     Било вече много след Хъдъреллез (Гергьовден). По-големите му братя – Белкия и Бейтуллах вече били чираци в други семейства, в други села. С тях нито се срещали, нито виждали, нито се чували… Баща му продължавал да се грижи за селските говеда. Той само такъв го помни.

     С по-малкия си брат Ахмед, сутрин те му помагали при прибирането на животните от селото. Отивали към най-крайните къщи, изчаквали пред портата стопанката да изкара кравата си и я подкарвали към централната улица, прибирайки по пътя и други.

     Последните няколко седмици баща му започнал да се оплаква, че бързо се изморява, нямал сила. Все по-често сядал да си почива. Невидима болест го точила, онемощял, легнал болен. След няколко дни затворил очи. Повече не ги отворил да види беззащитните си невръстни деца. Напуснал ги безвъзвратно и завинаги.

     Той не искаше да си спомня тези времена. При този спомен в очите си чувстваше остра болка – като че ли смлян лют пипер е попаднал в тях. Множество малки иглички пробождаха очите му отвътре навън. По грубото обветрено мъжко лице потичаха едри, горещи, парещи сълзи. В гърлото си чувстваше горич и голям камък, който го душеше. Натискаше гърдите, спираше дъха му. Трябваше да се изкашля насила, рязко, за да си поеме дъх. В такъв момент искаше да бъде сам, в тишина. Най-добре в гора, за да не го види никой. Дърветата ставаха неми свидетели на събралата се в душата му печал. Бемълвно ще послушат неговото мъжко ридание и само с лекото трептене на своите листа ще му покажат, че те силно му съчувстват – като на свой любим, обичан по-малък брат и с дълбока скръб споделят неговата неутешима мъка, неговата нещастна човешка съдба…

     Нищо хубаво не виждаше чичо и в днешния си хал. Положението не беше се изменило. Както в неговото детство – на същата възраст – днес и неговите деца вършеха същата работа, както той тогава с баща си. Състоянието продължаваше да бъде тревожно, тежко, трудно търпимо. Докога?

     За него отговорът беше някъде в далечен, трудно доступен замък, зад много, много врати… Как да се стигне до там, как да се отворят една по една тези врати?

     Според баща му, който е бил изкусен разказвач на множество вълшебни приказки, легенди и предания това може да струва време, колкото са годините на живота му. Надеждата беше малка. Някога ще опита, не днес разбира се. Сега трябваше след дълга разлука да се види с по-големия си брат.

     Той се изправи неохотно от тоягата си, с глас в нерадостни нотки, пресилено, с неестествена усмивка, извика към по-малкия си син:

     – Сали, кой е дошъл при нас?

     Гласът на чичо беше опит да разведри обстановката, да внесе някакви приливи на радост. Все пак срещата заслужаваше.

     Братовчедът ни се изправи, за разлика от баща си – с радост в очите, усмихнат широко. Гледа дълго към нас, но нищо не каза. Тогава чичо повтори въпроса с друга редакция:

     – Кой е той?

     Все така усмихнат, Сали отговори тихо, неуверено, като че ли на себе си, или да го чуем ние отколкото баща му – бяхме по-близо до него:

     – Дядо ми.

     Такъв беше отговора, защото не бяхме се виждали. От работа. Не за парче хляб, а за трохи. От пълна и непрекъсната заетост – от ранни зори до късни нощи. От липсата на всякакво свободно време. Защото бяхме родени на село – участ наследена от предците ни. Участ незавидна, даже омразна! Бяхме родени не тогава и не там, където трябва. Бяхме родени под такава звезда – несъвсем щастлива. А защо трябва да има щастливи и нещастливи звезди?  На кого и за какво са нужни нещастието, лошото, злото? Защо едните се раждат в нужното време и на нужното място? Нима хората се раждат, за да се измъчват и умират?!

     Когато бях малък, отговор на такива въпроси аз търсех у мама. Татко винаги беше на работа. Тя ми отговаряше. Нейните отговори не ми харесваха, не бях доволен, но си премълчавах. Мислех си – малък съм, не разбирам всичко това. А мама говореше толкова просто – нямаше какво да не разбереш! Тогава защо, защо е така жестока и неумолима тази действителност?

     Когато поотраснах, вече не задавах такива въпроси на мама. Сам търсех отговора.

Оказа се, че на всеки правилно зададен въпрос има отговор – не един а множество. На моите въпроси от детството (и не само) намерих много отговори. Търся идеалния. Ще го намеря. Въпрос на време е. На днешния ден, жизненият опит и знанията ми са все още недостатъчни. Уча се. Колкото напредвам и се задълбочавам в своето обучение, все повече разбирам колко много още не знам. Понякога се успокоявам с мисълта, че има хора, които и това не знаят.

     Не помня по-нататък дали братовчедът ни беше поправен от възрастните и колко време бяхме “на горещия, братски, пълен с приятни изненади прием в стария “Гьол баши сарай” “ на нашата сто и няколко годишна фамилия… Не помня дружески ръкостискания или пълни с въодушевление прегръдки между братята. Може би това е останало зад непротеклите им мъжки сълзи и камъка в гърлата им. Или в големите, гъсти кълба дим от изпушените набързо папироси…

  СИНЪТ  НА  МЮКЕРРЕМ  САЛИ  ЧАКЪР  —  АЛИ  ЕМИН

     По-малкият син и най-малкото дете на леля е роден през 1942г. Висок на ръст, строен, слаб. Работеше като строител. Участвал е в строителството на много хотели по северното ни черноморско крайбрежие – най-много в курорта Албена. Леля  се смееше високо и се шегуваше: “Вуйчо ти работи в Ал бени. /вземи ме/ Голямо строителство – няма край – Алдъ бени. /взема ме/

     Вуйчо Али е бил в щастлив брак с Ремзийе Асан от с.Поройно. Съпругата му е висока, стройна, трудолюбива, гостоприемна, скромна жена. Не мога да забравя, винаги е пред очите ми веселото лице и усмивката й на уста при гостуванията ми у тях.

     Под нейни ежедневни и всеотдайни грижи изживяха последните си дни свекър и свекърва. Леля не изпускаше да се похвали с нея. Показваше стаята си на татко и казваше: 

     – Много съм доволна от снахата си. Дрехите и постелята ми са винаги изпрани. Стаята ми е винаги в чистота, на прозорците ми няма ни едно петно. И  на работа ходи – тъкачка е. Без мен не сяда на софрата. Али е винаги на работа – далече. Аз и децата сме с нея. Добричка е булката ми. Господ здраве да й дава – нека се радва на деца и внуци!

     От сърце е говорила леля. Снахата й отдавна се радва на правнуци. На доброто Бог винаги се отплаща с добро. Нека това добро да се преувеличава и продължава напред в живота на любимата лелина снаха.

     Вуйчо Али и съпругата му Ремзийе живяха в мир и разбирателство. На мястото на старата бащина построиха нова къща – висока, просторна, светла. Който не е строил, той не знае с какви трудности се постига това. Как се спестяват пари от оскъдните заплати, колко труд и лишения са нужни…

     Нали има стара приказка, че човек от много работа не умира. Умира от болест, която го мъчи, точи отвътре. Така се получи и с вуйчо. Диабетът, който измъчвал него, се появил в по-сложна форма у Гюлер – син едничък и любим. Ето това не можал да понесе бащата – да гледа как загива детето му – вече с лошо зрение и ампутиран крак. Не можа вуйчо да достигне 60 годишна възраст. Не можа да поживее в младостта на старостта. Почина внезапно на 59 години на 26 септември 2001 година. Само след два месеца, в своята цветуща възраст почина и Гюлер. Нека небесният Рай бъде вечният им дом!

     Тук ще отворя една скоба за датата  26 септември. Моята женитба е на тази дата. Беше последната събота на месеца 1970 година. На седмата годишнина от съвместния ни живот, вместо да се радваме на добре прекараните заедно години, последната  събота на септември 1977г. , рано в 7 часа сутринта в къщата се втурна тъга, плач, смърт. На 51 години почина бащата на жена ми…

     В последствие нашето семейство се разпадна. Когато вече живеех сам, ми попаднаха книги  по Астрология и съвместимост на бракове. Там прочетох, че около 26 септември хората не трябва да се женят, не трябва да се правят сватби. Това са били лоши дни в годината. Още с първия ден бракът ни бил обречен на провал. 

      Много хора не вярват в тези науки. Аз препоръчвам да не се рискува излишно. 

     В своя брак Али Емин и Ремзийе  Асан имат един син Гюлер и три дъщери: Неджибе, Гюлюмсер и Ханъмсер. Вече всички имат внуци – да са живи и здрави!

                СИНЪТ   НА   МЮКЕРРЕМ   САЛИ   ЧАКЪР  –  САЛИ   ЕМИН

     Третото дете на леля Мюкеррем е синът й роден през 1938г. На него тя дала името на своя баща - Сали.

     Имал съм много срещи с този мой първи братовчед, ще разкажа за първата. Тя е от моето ранно детство – може би  есента на 1953г.

      Онази вечер, газената ни лампа не светеше както трябва. Като че ли даваше повече дим отколкото светлина. Пламъкът й беше повече кафяв, отколкото жълт. Две тънки, тъмни ивици от двете тесни страни започваха още от фитила, нагоре ставаха по-забележими, а от върха вече се точеше добре видима тънка струя черен дим. Горната, цилиндрична част на стъклото наполовина вече беше черно, а долната - сферичната част - леко потъмняло.

     Пламъкът беше малък, дори жалък. Аз го гледах, виждах, че се измъчва. Трябваше му помощ за да бъде в стаята хубава, радваща окото светлина, а не както сега - някакъв полумрак.

     На нас - децата - беше категорично забранено да правим каквото и да било – даже да се доближаваме до лампата. Там имаше огън и най-чупливото нещо в покъщината – “шишето” й – много тънка и капризна вещ.

     Татко го нямаше в къщи.Той, както винаги беше на някаква работа. Зает с нескончаемите важни семейни и несемейни дела. Дори да беше в къщи, с лампата се занимаваше само мама – наливаше й газ, сменяше фитила, всяка сутрин почистваше стъклото й. За тази цел мама имаше стари, тънки и меки памучни парцали. Аз обичах да гледам тази процедура – как от тъмно, мрачно, стъклото се превръщаше в блестяща красива вещ.

     Тази вечер мама не поглеждаше към лампата. Седнала на земята до камината, усърдно плетеше чорап от сива вълнена прежда. Не разговаряше с нас. Ние с бате Заит също мълчахме. В стаята беше тягостно, тихо. Друг път в такива моменти мама започваше да плаче – ето така, тихо без глас. Само сълзите й, на едри капки се стичаха по лицето й. Независимо плетеше или кърпеше нещо – плачеше дълго, неутешимо. Бате Заит, четири години по-голям от мен, поглеждаше неспокойно ту към мама, ту към мен, също заплакваше, след него и аз. Не исках аз това сега! Не исках!

     Изведнъж, съвсем до вратата на стаята ни се чуха гласове. Изненадани подскочихме. Аз застанах прав до стената близо до лампата. Мама отвори вратата до край и я задържа. С едно дребно момче на ръце влезе татко. Постави го седнал на стола под лампата. То беше  в съвсем нови, точни по размер дрехи – бяла риза и черни панталони. 

     След татко влязоха мъж и жена. Затвориха вратата и останаха прави до нея. Жената – висока, едра беше отпред, зад нея - едва видим за мен - мъжът- слабичък, леко приведен. Бяха облечени в износени тъмни дрехи. Не ги познавах.

   След като остави на стола момчето, татко се отдръпна назад към гостите и се изправи. Беше също в много износени, избелели дочени дрехи.

     Усмихнат, в очакване, татко не отделяше  поглед от момчето – сякъш то щеше да ни представи някакво свое театрално изпълнение. Да, наистина – то не стоеше мирно и покорно на стола - махаше с ръце, въртеше се насам-натам, говореше на висок тон нещо неразбираемо за мен. Боях се да не закачи лампата – не дай Боже да падне!

     Леко приведен, татко се приближи до него. Тихичко, дружелюбно, усмихвайки се му каза нещо, но той не искаше да го чуе. Продължаваше да бръщолеви чуждите за мен звуци и да маха с ръце и крака…

     Впрочем краката му не бяха нормални – особено единия.Той искаше да слезе от стола но не можеше. Постепенно забелязах още много различно в това момче. Той беше много слаб, дребен, нисък на ръст. Малък, но лицето му не беше детско, не приличаше  на ръста му.

     Въпреки, че нищо не разбирах от речта му, по жестовете разбрах, че той негодуваше, протестираше. Беше против всичко това, което се случваше с него. Да, той не е съласен, но беше безпомощен пред тези непознати, възрастни, лоши за него хора. Защо не можеха да го разберат? Защо така лошо се отнасяха с него? Какво лошо им е направил той?

     Същите въпроси и недоумение аз виждах в лицата на гостите – мъжа и жената. Те бяха в удивление и съжаление. В покорното им мълчание се виждаше тяхната жалка безпомощност. Мъжът вече беше се подпрял на вратата. Жената стоеше отпуснала глава, с ръце отпред , хванати за палците, с мисли – как да излязат от тази  безизходица…

     Сутринта на следващия ден, всичко беше съвсем спокойно – зората на новия ден е заличила кошмара от изминалата нощ, изгладила е всякакви различия между нас. С невидима топла, нежна ръка, божествено красива фея, беше погладила всички нас по главите. С тих напевен глас обяснила и показала изхода от сложния лабиринт.

     Настъпилият ден беше слънчев. Нашата малка стаичка сияеше от светлина. Всички в добро настроение, заедно седяхме около софрата, закусвахме. Непознатото гостенче, с новите си дрехи, седеше на малко столче в дясно от мен. Говореше ми нещо и се смееше. Не разбирах нищо, но се смеех и аз. Голямата обща тава с топла млечна попара със сирене беше като вълшебен лечителен мехлем след снощните ни преживявания.

     Такава е картината на първата ми среща с вуйчо Сали. Трогващи и нерадостни са първите ми впечатления за него и неговите родители.

     Вуйчо Сали е бил много палаво дете. Непослушник. Ако летните му своеволия са преминали незабележимо за здравето му, то през зимата – не. Една елементарна невинна детска грешка през зимата едва не го лишила от живот.

     Премръзнал той на пързалката. Не се върнал навреме в къщи. Студът се оказал коварен, страшен за крехкия детски организъм. Заболял тежко – не било във възможностите на районна и окръжна болница да му помогнат. Съдбата била благосклонна да попадне на лечение в добри ръце във варненска болница. Останал той тук шест месеца. Това време се оказало предостатъчно напълно да забрави майчиния си език. И не само – прекараната болест спомогнала да изчезне от паметта му спомена за родителите. Болницата станала за него дом, а персонала – семейство. Не разбирал той изписването от болницата и предаването му в ръцете на “чужди” за него хора – всъщност родителите му. Той даже не можел да разговаря с тях – те не разбирали езика му. Новата реалност е била истински шок, както за него, така  и за родителите му.

     Първият съвместно прекаран ден, във влака от Варна до Исперих е бил мъчение и за двете страни. На исперихската гара с каруца ги посрещнал татко. Вечерта ще преспят у нас, на другия ден ще ги закара в с.Ножарево, където живееха.

     По пътя от Исперих до Райнино, със своите скромни знания по български език, татко търпеливо и подробно обяснявал на своя племенник, че новото в неговия живот е едно позабравено старо, което той непременно трябва да си спомни. Сестриният син не вярвал и искал да го върнат в болницата. Ето за какво е било възмущението, протеста му снощи!  Той просто искал да се върне в познатата за него среда – но уви – той се оказал лице в лице със строгия закон на живота! С неговия жесток, неумолим и безмилостен характер…

     По нататък го чакаше незавидния, пълен с лишения живот на инвалида. Бате Заит беше такъв по рождение. От там познавам този проблем отблизо и отвътре. Това е наказание за цялото семейство. Не дай Бог никому такава участ! В живота си вуйчо Сали се издържаше сам. Сам изкарваше своята небогата и непретенциозна прехрана. Откри своя фотостудия, работеше нещо в селсъвета – народната власт не стоеше на страна. Купи си къща, създаде семейство. В брак със Селиме от с.Търновци имат дъщеря Садие и син Емин, които сега живеят в селото на майка им.

      През 1995г. вуйчо Сали почина. Нека Бог да бъде благосклонен към него и прости греховете му! Нека вечният му дом бъде в небесния Рай!

     ДЪЩЕРЯТА   НА  САЛИ  МЕХМЕД  ЧАКЪР — МЮКЕРРЕМ

              

         Мюкеррем е второто дете на дядо от първия му брак - с баба

ни  Айше от с.Печеница. 

         Самата дума Мюкеррем е арабска - в превод означава - почитан, уважаван, велик, знатен, знаменит.

         Леля беше висока , едра, кокалеста жена. Земята  трепереше под стъпките й, когато вървеше. Обичаше да говори на висок глас, винаги с шега. Работеше по нивите на  ДЗС в селото. 

         За работата си казваше:

— Работим от сутрин до вечер за някакви  “десети”. Цал трудоден

не можем да заработим… А  когато беше на гости у нас се шегуваше:

— Хайде растете бързо и идете да отработвате “десети”, да помагате на баща си. Вижте,той работи сам - изнемогва. 

         Ние бяхме още малки. Аз гледах учудено, нищо не разбирах,

но си мислех - щом за това говори леля - значи не е лошо.

         Дораснах аз до тези "десети" от трудоден.

         Когато завърших училище за тракторист и монтьор, търсих работа на село, в Разград, Шумен, Силистра. Кой ще вземе дете на 17 години - никой! Не можех да стоя вкъщи - започнах да ходя на обща работа в ТКЗС - с жените. 

         Помня един ден до обяд събрахме краставици - корнишони. Седнахме под сянката на пояса да обядваме. Звеновода, съседа

бай Андрей Петков предал продукцията, се връщаше  да седне

и той да обядва. Още на крак, преди да седне с нескрита ирония

каза:

—До обяд сме изкарали по 7 стотинки на човек.

         Камък застана на гърлото ми. Трудно, едва преглътнах залъка си. Горещи сълзи избиха от очите и потекоха по лицето ми. 

Жените забелязали. Чух една да казва: 

—Защо плаче той? 

Друга, все едно на себе си тихо отговори:

— Той си знае.

 

         Докато обядвахме повече разговори нямаше. След обяд отидохме да трупаме слама. На другия ден бай Андрей каза, че сме изкарали по 2лв. 

         За сравнение трябва да кажа, че по това време - лятото на 1966г., един типов хляб струваше 15ст. , хляб “Добруджа” - 26ст. , краве сирене - 1,60лв. ,  кг. тахан халва - 1лв. , кг. сол - 10ст. , кибрит - 4ст. 

         Леля Мюкеррем и свако Емин бяха идвали у нас много пъти, но аз у тях - не съм бил. По-нататък ще разкажа за първото ми посещение в техния дом. Това е в началото на месец септември  1956 г,  пътешествие на семейството ни с волската каруца и воловете - кафявия   Маджар и белия Бочо!   С умиление     си спомням за тях. Толкова много са направили за нашето семейство!  Най-главното - добивали ни хляба и всичко останало, което съвсем не е маловажно.

         Леля Мюкеррем се омъжила в с.Ножарево. Там е прекарала определеният и земен живот. Там е и гроба й.

        По свой особен, свойски начин се обръщаше към нея татко. Като каже “абла”, “аблам” (никога абу) - гледаше я така, като че ли искаше да покаже най-нежните си чувства към нея, да я прегърне и притисне към себе си, с желанието да намери незнайната за него майчина топлина. Когато разказваше нещо за нея, той обичаше да подчертава - как сестра му е права във всичко. Когато някой говореше за нея - с широко отворени очи и в пълен слух, зорко следеше да не би да каже нещо  лошо за сестра му. Беше като сокол, който следеше жертвата си и беше готов всеки момент да се хвърли върху нея. Повече от себе си жалееше нея - за небогатото й съществуване и - вдън душа кореше себе си, че не можеше да й помогне. 

         Пристигнахме у леля близо към обяд. Обядвахме. Не помня какво, но си спомням, че ядох много. Почистиха софрата, но не  я вдигнаха - беше голяма, имаше много хора около нея - повечето деца, беше много шумно. Аз седях, мълчах и се питах- защо трябва да се вика толкова много? Не може ли да се седи и мълчи? Навел главата си се свивах на своето място, като че ли търсех някакво копче, за да го натисна и да спре този шум. Напротив - изведнъж избухна още по-голяма аларма - стана въобще нетърпимо- вдигнах глава - леля и синът й  вуйчо Али донесли две огромни дини. Веднага в главата ми стрелна мисъл - "еехх, не трябвало толкова много да ям от манджата- сега няма да мога да хапна от дините". Оставиха дините на земята, излязоха и веднага внесоха два големи пъпеша. Леля се изправи, с усмивка и задоволство каза, че са от "Мошията" - от ДЗС. Тази година се родили много и ги давали евтино срещу трудоден. Не бях виждал такива големи дини и пъпеши. Татко и мама всяка пролет сееха, после ние децата, се търкаляхме върху посева, за да израснат плодове големи като нас - но не - тези бяха съвсем друг сорт.

         Нарязаха, сложиха на софрата - сладки - в устата се топят. Семената на дините бяха мънички.  Впоследствие научих, че сорта на дините се казва “Мичуринка”. По- късно, когато бях в Русия няколко пъти  минах през тези земи, където е живял и  работил този учен - ботаник Мичурин, град Мичуринск в Тамбовска област. Равен и богат чернозем,  обработен до последната педя. С множество малки рекички, течащи бавно, спокойно, със съвсем ниски брегове. Видях прочутите в Русия “Тамбовски леса” – гъсти, с дебели и високи иглолистни дървета. Руският народ при характеристика на човек  използва израза “Тамбовски вълк” т.е. – едър хищник. 

         По-нататък в живота си, големи дини съм виждал много, но едри пъпеши рядко.

         Град Сургут, където живях в Русия, беше с най-богати жители - след столиците - старата Петербург и новата Москва. Пазарът на града за плодове и зеленчуци беше на голяма площ и много богат - дето се казва от птиче мляко ще намериш. Веднъж , тук в едно магазинче, избухнах в смях – продаваха се шоколадови бонбони "Птиче мляко".  Има ги и тук по руските магазини "Берёзка”. Тогава си купих със спомена за нашенец, който поръчал на келнера в Истанбул птиче мляко. От удивление не можал да отговори на въпроса – прясно ли го иска или кисело. Моето беше в шоколад.

         На този пазар имаше десетки видове плодове и зеленчуци, най-различни варива – някои непознати за мен.  Да не говорим за чувалите с подправки, които не бях виждал и чувал. Не ме привличаха и не ме възхищаваха, така както есенно време сергиите с пъпеши. Големите 15 – 20 тонни камиони, пълни със стока паркирани един до друг образуваха една огромна буква П, така че задната каната на каросерията гледаше към вътрешната страна на буквата. Така пред всеки отворен заден капак имаше своя сергия. Единия дълъг крак на буквата бяха колите с дини и пъпеши, другия крак зеленчуци, а късата страна – плодове.

          Докарваха ги отдалеч. Нивите  им са в прочутата долина “Фергана” в Узбекистан – на 3500 км то този пазар. Каросерията на камиона е на рафтове за по един ред кашони - в тях обвити и уплътнени с хартия - имаше по два  или  три пъпеша. Търговците, заредили сегиите си  с отворени кашони с най-различни сортове, големина, форма и цветове пъпеши, се надвикваха за привличане на купувачи. 

          Аз обичах бавно, от край до край да походя около тези сергии. Да погледам това богатство, това сладко творение, това щедро дарение на природата. Същевременно пред очите си виждах десетки и стотици приведени гърбове, облити в пот, изгорени от южното палещо слънце набръчкани, черни лица. Напукани, но умели, трудови ръце на грижовни, работливи и усърдни селски стопани. Мъже и жени, най- различни по ръст и форма, както стоката им, но еднакви по участ, съдба и орис - както нейния вкус.

         Жена ми бързаше. Аз и отговарях мислено: "Какво разбираш ти от дини и пъпеши- нито си ги сяла, нито копала. По-добре мълчи.". Без да и обръщам внимание продължавах да ходя и гледам , да се наслаждавам на богатата картина от есенни плодове.

         Имаше  го този сорт пъпеши от стопанството на леля. Цвят - златисто жълт, на места с дребни блестящи сребърни грапавинки по кората, с формата на бейзболна топка но къде, къде по-едри. 

           От този сорт купувах най едрите екземпляри, за да си припомня гостуването у леля; в очакване да намеря оня сладък вкус и приятен аромат на големите пъпеши от детството. И сега, винаги когато пробвам пъпеши или диня - където и да бъда - търся онзи вкус, сравнявам с него. Струва ми се, че за сега е ненадминат.

          Жена ми пак:

• Не купувай големи. Не можем да го изядем наведнъж и останалото си губи вкуса. 

          Може да е права, но аз не я слушах. Спомена беше много по-скъп. 

          Спирах се при продавач с национална узбекска носия - шапка тюбетейка* и дълга манта - шарена по тяхному - жълти, кафяви и червени райета по дължината на дрехата.

• Селям алейкум! /от арабски – мир вам/ Останалото по руски:

• Удачу желаю вам хозяин! / късмет ви желая стопанино/ И веднага поставях на кантара избраната стока. 

           След учтивия отговор - "Алейкум селям" /и вам мир/ и други думи на благодарност винаги следваше отстъпка в цената. Жена ми непременно забелязваше и му благодареше:

•  Спасибо вам хозяин! /благодарим ви стопанино/

           С думи на благодарност и добри пожелания се разделях  с този наследник на богатата източна култура,  пълна с безброй тънкости, мъдрост и почитание.

     От плодовете непременно си купувах дюли. Сега, скоро откъснати от клона си те имаха своя естествен вкус и още – те ми напомняха моя далечен роден двор. Не издържах и пред големите бели десертни гроздове. Във всяко от техните почти прозрачни зърна, аз виждах топлите лъчи на нашето родно южно слънце.

     В детството си имам още едно гостуване у леля. Този път без родителите ни - с брат ми Яфес. Той също помни това наше пътешествие. Пеш до там и обратно - по черни пътища - покрай гората, покрай нивите - деца малолетни. Сега се чудя - как ни е пуснала мама! Значи не е било опасно. Народната власт е била на мястото си. На днешното си мислене, аз не бих пуснал децата си.

     Гостувах много пъти у леля, когато вече бях женен и имах собствен автомобил. На мястото на стария, вуйчо Али беше построил нов дом - висок, широк, просторен. Леля имаше самостоятелна, голяма светла стая, но го нямаше съпругът й - свако Емин, беше починал. У леля беше изчезнал онзи ентусиазъм, нямаше го онзи мощен смях. Годините й бяха вече над 90, но все още с бастунчето си можеше да излезе и в селото.

     Срещнал я веднъж кмета и с удивление  попитал:

     – Бабо Мюкеррем, на солидна възраст си. Машаллах, сама можеш да ходиш. А колко станаха годините ти?

     – Не знам - назвала името му. Живея откакто съм се родила - казала тя тихо, повече на себе си, отколкото на него. Все пак бързо се окопитила, събрала се и с чест излязла от неудобното положение:

     – Книжата нали са при теб. Защо мен питаш? Погледни, та и на мен кажи!

     – Непременно ще погледна и ще ти кажа бабо Мюкеррем - признал своята грешка държавният служител.

     При всяко следващо гостуване, все по-очевидно се забелязваше отпечатъка от годините на леля от лишенията и несгодите, от голямата мотика и дългите редове в блоковете на стопанството, от всекидневните грижи за дома и семейството. Крака, глезени и колена вече трудно носеха този натрупан товар.

     – Нямам вече здраве - трудно вървя, лошо виждам, свят ми се вие, имам кръвно. Казват ми - яж чесън. Колко може да се яде този чесън - оплакваше се тя на татко, който седеше до мен.

     Веднъж я видях, как до къщата на големия си син отиваше държейки се за съседската ограда. Очите й бяха хлътнали, лицето й се набръчкало. За разлика от баща ми зъбите й стояха, поне тези, които бяха отпред и се виждаха.

     Трудно ми се вярваше – къде е онази здрава, мощна, весела, самоуверена жена? Така ли свършва човешкият живот? Отново проклинах жестокостта на съдбата, орисията, кармата и всичко останало свързано с живота на Земята. Гледах леля и си мислех - ето какво е човешкият Земен жизнен път: Цвете, което се родило рано пролетта, пораснало и порадвало природата с красотата си през лятото и началото на есента. След това идва късната есен, то увяхва. Първите снегове ще го съборят на земята и ще изгният листи, клончета и стъбло. Семената ще останат. Отново рано на пролет те ще дадат началото на нов живот - на ново цвете - така до безкрайност. Според други - до едно пълно усъвършенстване като индивид. До един висш идеал, който може да се сравни единствено и само с Бог.

     Отиде си леля от видимия за нас свят. Премина там, където е невидимо за простия Земен жител. Аз искрено желая новото й място да бъде в свещения Рай, където заедно със съпруга си да се чувстват на върха на щастието си, да бъдат в мир и разбирателство.

     Леля Мюкеррем е прекарала живота си в един брак, със свако Емин.От този брак, в своя съвместен живот, те са станали родители на Садие, Айше, Сали и Али.

     Леля Садие е починала млада, не съм я виждал. Има дъщеря Сание, почти на моя възраст. За живота на останалите деца ще разкажа поотделно.

     

              

        *тюбетейка – плоскодънна  кръгла шапка. Има както летни и зимни, така  луксозни и по-прости модели. Всички имат бродерия с цветни конци или са от парчета плат с различни цветове.                                                   

                                 ЕДИНСТВЕНОТО   ДЕТЕ   НА   МЕХМЕД   ЧАКЪР

                                                     

                                                    СИНЪТ   МУ   САЛИ

     Сали Мехмед Чакър е баща на баща ми - т. е. мой дядо. Думата Салих е арабска и означава добър, добродетелен, достоен. Дядо е създал семейство с една мила девойка Айше от с.Печеница. Думата Айше е също арабска и наред с още много положителни качества, означава живот в удобство, спокойствие и покой.

     С какви прекрасни епитети са определени значението на имената им! Един добър, доблестен момък е създал семейство с девойка, на която е определено да живее в удобство и спокойствие. Доброто се свързало с удобството и спокойствието - какво по-хубаво от това - живей и се радвай! Истинско щастие!

     В нашия случай този съюз може да е бил щастлив, но за малко време.

     Първото дете на семейството е синът им Белкия. Второто е дъщеря им Мюкеррем. Нашият баща е третото и последно за баба Айше. Татко не помни майка си в образ и ръст. Тя не успяла да отгледа своите рожби. Умира много млада, оставяйки своите беззащитни чеда на произвола на съдбата – с участта на малки сирачета.

     За всеки човек смъртта е предвидима, но е ненадейна и неизбежна. Тя не може да се планува. Никой не знае своя последен жизнен ден. Времето между предвиденото и неизбежното, наречено ЖИВОТ, за всеки индивид е различно –  от минути и часове до дни и години. За някои – повече от век. Често търся някакъв отговор на този вечен въпрос за живота и смъртта. Търси го всеки. Настойчиво са го търсили много светли умове – учени и философи. Имат оставени  най-различни отговори – според своя ум, разум, идеология и разбиране. Ако беше моята воля, бих искал да няма малолетни сираци. Нека да няма боси, полуголи, гладни, премръзнали, с молещи очи деца! 

      С  дълбока скръб и мъка пиша за майката на татко.Понякога, за собствено утешение, търся някаква причина за нейната нежелана, ненавременна  и омразна раздяла със семейството й, за нейната загуба. Най-лесно е да я припиша на съдбата, тежкото военно време, на епохата. Несъмнено имат голям дял, но в гърдите ми бушува буря - не ми дава така просто да се съглася. Не ми се ще да повярвам, че някаква неизвестна и неизлечима болест я прибрала, когато така много е била нужна на своите безпомощни създания. Не мога да се примиря, че въобще е липсвала медицинска помощ. Планини от грехове ли имала тя, че да заплати с живота си за тях? А какви грехове са имали нейните деца за да бъдат лишени от най-нужното, милото, скъпото, незаменимото - майката! Вътре в душата ми остават тежки, огромни, непреодолими, отчаяни, и безответни  въпроси: Защо именно тя?  Защо именно в това време?

     Преждевременната смърт, ранната загуба на съпругата му, за семейството на дядо Сали е бил първият съдбоносен удар към кръговете на ада. Непоносимо тежки ще се окажат те за дядо. Той е едно дете на своите родители. Непознати били за него бедността, лишенията и проблемите на многодетните семейства. Сега съдбата му отредила, сам, без никаква помощ да се грижи за своята прехрана и още три невръстни деца. Той изнемогвал от работа на нивата, в двора и в къщи. Надежда се появила след цели две години. Оженил се повторно. Фамиш от с.Падина е станала новата стопанка в къщата и майка на децата му. Свои тя нямала.

     Животът потръгнал, навлязъл в нормално русло. Дори децата тръгнали на училище. Баща ми казваше, че е научил арабската азбука, за съжаление в последствие с това и останал.

     За щастие, брат му още при родната им майка е усвоил арабското писмо и сега вече гладко четял Курана. Знаел е наизуст необходимото за намаз. Станал любимец на своя ходжа и джами джемаата*. Много често звънкият юношески глас на мюеззина* е бил неговия.

     Баба Фамиш беше висока, едра, пълна жена. Пушеше с малка глинена лула. За баща ни казваше:

     – На Бейтуллах само дупето му не съм мила. Иначе при мен порасна.

     Татко отбягваше да говори за нея. Не съм чул нито добро, нито лошо. Чувстваше се някаква хладина. В очите на татко се четеше: “По добре да премълча”.

     Годините от втората декада на  ХХ век, за България са военни, а за с.Райнино - както военни, така и няколкократна смяна на държавната власт. Още с подготовката за Балканската война - 1912г., започват вземанията за войската. 1913г., вече под друго име - Междусъюзническа - войната продължава, вземанията също. Лятото на 1913г., селото ни е в румънската държава. Давайте да строим пътища, застави, войскови укрепления и да храним новите ни “защитници” в гарнизоните - войска, коне. Есента на 1916г. - в селото ни се възвръща българската власт. Това е първата световна война - мобилизация - давайте войници, зърно - често до последното  от хамбара. След около две години сме отново в румънско. Нови данъци, вземания и нескончаемата ангария станали непоносим товар за народа. Хората не можели навреме да изорат, засеят и приберат реколтата. Настанал невиждан глад. Ръженият и царевичният хляб били основна храна за много семейства. Смилали са и ечемик - дори троскот.

     Ненадейно татко заболял. Под брадата, около гърлото му се появили рани. Някои станали по-дълбоки и не можел да преглъща клисавия ръжен хляб или ронещия се груб царевичен - дразнели болното му гърло. За него приготвяли малки питки от пшенично брашно, което останало малко.

     Излекувал раните на баща ми един пътуващ калайджия. Направил му билков мехлем за мазане и ядене от месо на къртица.” Неканената гостенка” оставила следи под брадата и шията на татко  за цял живот.

     Представяте ли си ужаса на семейството, когато един есенен ден се върнали от работа на полето и узнали, че брашното на детето е откраднато. Голямата делва се търкаляла в килера празна…

     В главата на дядо забили десетки барабани. Той се оказал във вир с падаща на главата му поток вода от високопланински водопад. Приседнал на хаята* пред къщата и се замислил. Невидима черна сила се прокрадвала в живота му. Къщата му останала самотна, далеч от селото. Местата на дворовете около кладенеца и други, които го делели със селото отдавна били вече поляна. Хората се изселили в Турция. Нови къщи вече строили близо около джамията. Тук той живеел спокойно. Плодородна, равна градина, кладенецът на баща му, гьолът на дядо му - за добитъка и за него вода имал достатъчно. Границата объркала всичко. Къщата и  двора станали трън в очите на новата румънска власт. Забранили му всякаква светлина в двора и къщата след първи петли - т. е. 22 часа. Трябвало да се прибере от нивата преди залез слънце и сутрин да излиза след изгрев. Не можел да прави меджия за белене на царевица или да плетат рогозка. Забранили и събирането за четене на мевлид*. Една вечер убили кучето му - пречело им да проверяват двора и къщата - не се ли крият там бегълци и нелегални. Сега започнали и да го крадат. Не допускал да са граничарите - те често тършували из двора, но на стоката не посягали. Последно време в селото зачестили такива кражби. Крадели брашно, зърно, агнета дори коне. Дълбоко съжелявал, че няма наблизко  комшии, които биха видяли злосторника.

     Звън от чанове, хлопки и звънци на близко преминаващо стадо изкарали дядо от тези нерадостни мисли. Повдигнал главата си - слънцето било вече на заник. Нямало време за губене. Станал с надеждата да изправи тази днешна неправда. Излязъл от двора и с бързи крачки тръгнал към селото - да се оплаче на кмета - да намери крадеца и върнат брашното му.

     Близо до крайните къщи, дядо настигнал стадото и запитал чобанчето - през деня, случайно не видял ли някого да ходи около двора му. Видял е! На обяд, докато овцете пладнували под крушите около гьола, той е дошъл до кладенеца да си напълни прясна вода. Срещнал е топал Емин с чувал на гърба.

     Топал Емин, невисок, слаб, мълчалив човек, живеел сам. Дошъл в селото заедно с румънците. Много добре знаел езика им и се ползвал с видима привилегия. Дали му място в края на селото, на запад от джамията, близо до вятърната мелница* да си направи землянка. Човек с тъмно минало. Говорело се, че в битката за Тутракан се бил на румънска страна. Колкото за куцането му - било според случая. Ако го подгони куче - бягал като кошута, а някога куцал като сакато магаре. Вършел черната работа в кметството, в заставата или в селото –  за паница ядене.

     Дядо тръгнал по-уверено - половината от работата била вече свършена. Намерил кмета, но докато отворил уста за кражбата бил обвинен в лъжа и неоснователно обвинение. Властта не давала да падне петно върху техния доверен човек.

     На следващия петъчен намаз дядо помолил присъстващите да останат за малко по местата си. Помолил също така двамата съселяни, с които били на воденица да потвърдят, че е смлял брашно. След последвалите  положителни  отговори, с пръст посочил Топал Емин и казал:

     – Ето този топал мокан* ми открадна това брашно, а кмета го прикри, изкараха ме лъжец. Не го викайте на никаква работа - той е крадец!

     След това разобличение, за дядо започнали по-чести ангарии. Едва прибрал царевицата си, а идвала зима - трябва да изоре, засее, дърва за зимата да приготви. Към гнета на граничарите се прибавил още един - на местната власт. За да се отърве от ангариите, дядо отдал нивата си под наем - на половина*. Сам след димитровден станал втори говедар на селското стадо.

     Още първите дни на новата работа попаднал под “зорките” очи на селския пъдар и горския. Това е било половин беда. Трудното е било  да събереш “заплатата” си. Бедния народ трудно се отплащал. В семейството започнали търкания. Жена му все по-често водела разговор да се преселят в нейното село. Ужас обхващал дядо при такава мисъл - как ще си остави нивата, къщата и да отиде на гола поляна в чуждо село?

     Масло в този огън подлял един румънец, женен за българка от крайдунавските села. В един хубав, слънчев априлски ден, когато животните пладнували, при стадото спрял един мъж в красива малка каручка, с тек кон. В целия този тертип от кон, каручка и стопанин дядо видял състоятелен човек, който е нещо повече от “средна ръка”. Залъкът на софрата му не е сух и последен, а достатъчен и маслено-меден. След размяната на поздрави пришелецът веднага казал болката си - търсел имот в този край, богат на дъбови гори. Щял да развъжда диви свине. Добре ще е къщата да е в края на селото. 

     Последните думи били като шамар по лицето на дядо. Бавно свалил погледа си  и навел глава надолу. Замислил се. Човекът отново подвел разговор:

     – Вие всеки ден ходите по цялото седло. Може да си чул нещо.

     Дядо не знаел какво да му каже. Не мислил никога, че може да продаде фамилната къща. Последните събития - тази ненавистна граница със своите войници не им давала покой. Искали да знаят кой влиза и излиза от двора му, жена му със своите безкрайни мъмрения, че тук няма наблизо комшии. Хората от селото вече не идвали - не искали да имат работа с властите. И изведнъж този господин, като че ли от небето беше паднал и му казваше: “Дай ми къщата си, добри пари ще ти дам”. 

     Дядо погледнал спокойно лежащия скот и казал:

     – Аз знам един двор. Да отидем набързо да ти го покажа. После ще ме върнеш пак тук. Махнал с ръка на ортака си и се качил в каруцата.

     Пазарлъка направили на крак. Човекът дал капаро и заминал. Останалите пари щял да даде когато дядо освободи имота.

     До георгьовден оставали две недели. Дядо се преселил в с.Падина - в селото на жена си, по-точно - в двора на нейния по-голям брат - Абдурахим. Биволиците  настанили  под сайвантчето, а семейството - в  стаичката до тях. След хъдъреллез*, на новото си местоживеене дядо започнал познатата му работа - селски говедар. Тук стадото било голямо и той бил трети на тази “длъжност”.

     Братът на баба Фамиш е помогнал много при преселението, но никак  не бил съгласен с това прибързано решение на сестриното семейство. Бащински ги предупредил, че животът им няма да стигне да построят това, което имат тук. Казал им още,  че времената са много несигурни, неспокойни, бързо се менят - днес е едно, утре е друго. Държал е да вземат парите в ръка и с последния багаж да тръгват. Младите глави не послушали. Бързали да не изпуснат работата на новото място. Така завинаги загубили своята голяма къща, с хубав подреден двор. Тя изгоряла.

     “Надеждният” купувач изчезнал така, както се появил. След няколко дни дядо узнал, че той също е бил нещастен по своему. Семейството му нямало деца. По време на боевете по тези места през есента на 1916г. те приютили един ранен млад български войник. Живял у тях докато се съвземе. Вчерашната хуманна постъпка на семейството, днес за новата румънска власт била противодържавна. Пожарът бил последно предупреждение, че в Румъния няма място за тях. Семейството бързо и  тайно емигрирало в България.

     Баща ми казваше, че по това време обикновените хора по нашия край са попаднали в един объркан, трудноразбираем за тях свят. Стари хора разказвали предание, че е дошло времето за което са чували като деца: “Когато хората ще се местят от едно място на друго. Няма да бъдат закрепостени от нивата, от земята си - тя няма да може да ги задържи. Народа ще се лута насам-натам и когато двама се срещнат на някой междуселски път ще се питат:

     – Къде отиваш? - въпросът на единия.

     – На ТАМ - ще сочи другия.

     – Аз от ТАМ бягам! - ще бъде припряният отговор” .

     Татко веднага даваше пример с баща си, че той се преселил в друго село не с надежда за охолен живот, а просто трябвало да избира между злините.

     Още първата нощ, след като дядо оставил фамилната къща тя била подпалена и изгоряла. Не останало нищо даже от оградата. Предизвиканият огън изпепелил страниците от историята за труда на три поколения от нашия род. Къщата отгледала три поколения от рода ни се превърнала в руина и финна пепел, която вятърът разнесъл по полето и близката гора. По-старите хора от селото са казали, че всичко това е направено за назидание - да уплашат хората за да бъдат послушни. Властта от своя страна обвинила за пожара силния пролетен вятър.

     Сред полето между обгорелите овошки останала само пеща - фурната , която хранила с вкусен и ароматен хляб три поколения свои чада в този двор. Тя приличала на изоставен, лежащ, безпомощен и страдащ човек. Зеещият й отвор отпред наподобявала голяма отворена уста, от която излизал мощен глас - ридание на пълно гърло. Ридание за сполетялото нещастие на нейните стопани. Ридание на нейните строители и прежни хранители. Ридание за края на нейния живот…

     Този пълен с тревога и отчаяние глас достигнал до дядо и до края на дните му бил в ушите и главата, в гърдите и душата му. Болката по загубата на къщата не го напускала нито за миг. Както два воденични камъка, оставени да работят много близко чупят един от друг малки късчета, така той чувствал, че тази болка отнася всеки ден късче от здравето му.

     С големи усилия е успял да построи две стаички за семейството си. В края на първото десетилетие от живота му в това село, синовете от първия никях* вече сами изкарвали хляба си. Били чираци в други села. Дъщеря му се омъжила. На природените Мехмед и Ахмед скоро се родила сестра - Ремзие. Годината била 1931. Дядо легнал болен. Пратил хабер на големите си синове да дойдат да се видят и сбогуват. Не успели. Не достигнал петдесетилетна възраст, с още една прибавена горчива обида дядо напуснал земния живот. Нека Бог да прости греховете му! Нека вечният му дом бъде сред прелестите на небесния Рай! Амин!

—--------------------------------------------------------

Хаят - думата е арабска и има две значения. Първото е - живот. Тук съм използвал второто значение - пруст, вестибюл. Това е трамбован, оформен, измазан с глина земен насип около къщата с широчина по-малко от метър и височина 15-20 см. Направено е да предпази основата на къщата от влага.

Мевлид - в дома се канят само мъже или само жени. Броя зависи от възможностите на стопанина. По определена мелодия един / или една / чете, а останалите слушат житието на Пророк Мухаммед. Накрая се подава храна. Най-често е на 40-ия ден след смъртта на близък. Прави се и при всякакви радостни събития - влизане в нова къща, рождени дни и др.

Вятърна мелница - в детството ми тази мелница стоеше - зад къщата на Ангел и Кольо Минкови. Самото място бе голяма крайселска поляна с открит хоризонт на юг до Исперих, на запад до Завет. То е свързано с едно събитие от историята на селото ни. Тук, в началото на месец Септември 1944г., за кратка почивка се спряла съветска военна част. Дошли са откъм с.Подлес. “Цялата тази голяма равнина почерня от войска – разказваше ни мама. Бях млада, обзе ме голям страх.Чувах, че грабят домове, изнасилват жени. Казах на баща ви да не ме оставя сама. Той ме успокои с думите: “Те влизат в богати дворове да сменят конете си. Какво да вземат от нашия неограден, беден и празен двор.” Татко, с лека насмешка ни разказваше, как в едно село, солдат-казак влязъл в един двор, гладел коня под сайванта и говорел: “Хараша, хараша” – /добра, добра/. Подпряна на бастун, стара кадъна чула тези думи и задоволително отвърнала:  “Халаша чоджум, халаша – /непослушен сине, дръглив/. Войника приел тези думи като съгласие с казаното от него – т.е. за доброволното дарение на коня.”

Мокан - бавен, муден човек. Влашки пастир. Румънец. Тук съм използвал последното значение.

На половина - реколтата се дели между собственика и наемателя.

Никях - бракосъчетание по шериата. 

 Джами джемаат - хора, събрани в джамията за молитва.    

 Мюеззин – духовно лице, което подканва от минарето вярващите за молитва.    

 Хъдъреллез – Гергьовден.